Татко

Обикаляме, обикаляме и обикаляме… като че ли сме на увеселително влакче, което се носи безцелно по терен с много завои. Над нас се издига някаква страхотия, прилична на стоманена дъга след дъжд. Извива се във въздуха на десетки метри. Като че ли населението на Сейнт Луис е решило да построи свой собствен паметник на Вашингтон, но насред строежа се обърква и забравя каква е била първоначалната цел; или проклетото нещо се е стопило от горещината, навело се е надолу и върхът му се е забил в земята. Идеите на Дисни напълно са превзели американците. След като преминаваме през осморките на магистралата поне шест пъти, вдигаме ръце и се признаваме за победени. Изтегляме нашето увеселително влакче в сянката на тази страховита стоманена дъга и навлизаме в едно от най-отчайващите черни гета, които някога съм виждал. Има само тухлени сгради със заковани врати и прозорци, изровени улици и хиляди хора, които висят безцелно по ъглите. Над тях се издига тази чудовищна дъга, която сигурно е струвала милиони долара, а те мизерстват в сянката й.

Спираме на бензиностанция и питаме как можем да стигнем до главния път в посока изток. След още половин час въртене из Сейнт Луис най-сетне отново излизаме на открит път. Америка се състои от струпани маси хора, свързани с гигантски прави магистрали. По-голяма част от страната практически е ненаселена.

Търсим мотел — вече сме навлезли с около осемдесет километра в Илинойс от другата страна на Сейнт Луис. Спираме на около двайсет различни места, но те са пълни. Изминаваме още петдесетина километра, като се отбиваме във всяко градче по пътя си, влачим се по тесните му улички с нашето чудовище, търсим мотел.

Най-сетне отбиваме от пътя в място, подходящо за пикник — решаваме тази нощ да спим на открито. Взел съм палатката на Том и одеяло. Толкова е горещо, че няма да имаме нужда от одеялото; въздухът е толкова влажен и тежък, че едва се диша.

Надявах се, че ще оставим влагата в Мисури, но се оказва, че тя продължава по целия път до Атлантическия океан. Не разбирам как хората в тази част на Америка я понасят. Те притичват от къщи с климатични инсталации в коли с климатици, шофират до киносалони, търговски центрове, ресторанти — всички с климатици. Движат се между климатични инсталации като хора, които живеят на Луната или на планета, чийто въздух не е подходящ за дишане. Същото може да се каже и за въздуха тук.

Когато разопаковаме палатката, е вече тъмно. Тя е оплетена и мръсна още от каньона Топанга. Налага се да се справим с няколко доста трудни възела. Когато я опаковах, само я освободих от колчетата и я навих. Татко си мълчи и се бори в мрака с възлите.

Не сме стояли и пет минути, когато ни нападат комарите. Трябва да идват от тревата. Отначало са само няколко заедно със светулките, но след това са на цели рояци.

Увивам се в одеялото, за да се предпазя от тях. Татко шляпа от време на време, но продължава да упорства с възлите.

Палатката е малка, има платнище за пода. Ще ни бъде тясно, но е по-добре, отколкото да спим в колата или да пътуваме през нощта.

Най-сетне се вмъкваме в нея и пускаме мрежата за комари. Избиваме около двайсет „звяра“, които сме затворили с нас. Чувам бръмченето на хиляди отвън — опитват се да проядат мрежата, за да стигнат до нас. Хлъзгав съм от кръвта на смачканите по мен — всъщност моята кръв.

Изтягаме се един до друг. Досега не знаех какво набито старо куче с широки рамене е татко. Спал съм в подобни палатки с други момчета и винаги е оставало свободно място. Надзъртам да видя дали от неговата страна има място, но той е плътно до платнището на палатката.

Изведнъж започваме да чуваме камионите. Сигурен съм, че движението не е спирало нито за миг, но ние просто не сме му обръщали внимание. Непрекъснато минават камиони. Ревът на единия заглъхва на изток и ние вече чуваме другия, тръгнал на запад. Камионите в посока на изток сменяха скорост, за да се справят с хълма, а тези на запад я сменяха по два пъти.

Лежахме мълчаливо около час, без да можем да заспим.

Последва номерът на вятъра. Много бързо се превърна в истинска, характерна за Средния Запад буря с гръмотевици и светкавици. Не може да се каже, че се престарахме с опъването на палатката — закрепихме я надве-натри, а и едва ли можехме да направим нещо по-добро с тези възли, тъмнината и комарите. Сега тя се люлееше, кривеше и хлътваше във всички посоки, но най-вече отпред-назад, като кон с изкривен навътре гръбнак.

Бам! Бум! Бляс! Тътен! Гръм! Тряс! Бляс! Като че ли между светкавиците и гръмотевиците няма пауза. Поне сега не чуваме камионите. А какъв вятър само! Какъв дъжд! Палатката започва бавно да се свлича върху нас. Дъждът ни залива. Какво ли правят комарите в дъжда? Давят се? Плуват? Крият се в дупки? Едно е сигурно — не могат да летят.

Започваме да се примъкваме един към друг. Лежим притиснати един до друг далече от стените на палатката. Татко протяга ръка над рамото ми.

— Вземи това, Бил. Иначе никога няма да заспим.