Тъгата на сукубата

Влязохме и аз се отпуснах на дивана, Обри се показа иззад него и скочи в скута ми. Сет седна наблизо, оглеждайки апартамента ми, включително и безразборно подредената колекция от негови книги върху новата етажерка. После обърна разтревожения си поглед към мен.

— Джорджина, какво мога да направя за теб?

Поклатих глава. Чувствах се победена и безпомощна.

— Нищо. Просто ми е приятно, че си тук.

— Аз… — той се поколеба — неприятно ми е да го кажа, но трябва да те оставя за малко. Имам среща с някого.

Рязко вдигнах поглед към него. Още една от онези тайнствени срещи. Страхът ми бе временно изместен от любопитство, но не можех да го разпитвам. Не можех да го попитам дали се среща с жена. Поне бе казал, че ще се срещне с някого. Нямаше да е сам.

— Ще бъдеш… известно време… с тях?

Той кимна:

— Ако искаш, мога да дойда по-късно тази вечер или… може би да отложа срещата?

— Не, не, не се тревожи.

Дотогава всичко щеше да е приключило.

Той остана още малко и отново се опита да подхване разговор, в който аз просто не можах да взема участие. Когато накрая стана, за да тръгне, цялото му същество изразяваше тревога и аз съжалих, че го бях въвлякла в това.

— До утре всичко ще е приключило — казах му. — Не се тревожи. Обещавам ти, че дотогава ще се оправя.

— Добре. Ако имаш нужда от нещо, потърси ме. Обади ми се, без значение за какво се отнася. Иначе… до утре. Ще се видим в книжарницата.

— Не, няма. Утре имам почивен ден.

— О! Нали нямаш нищо против да се отбия?

— Разбира се. Заповядай.

Бих се съгласила, с каквото и да е. Бях твърде изморена, за да поддържам предишното си намерение за дистанция. Щях да се тревожа за това по-късно.

Той неохотно си тръгна. Без съмнение бе смаян, че му казах да прекара колкото може повече време с този, с когото отива да се срещне. Що се отнася до мен, аз закрачих из апартамента си, без да знам какво да правя. Може би не успявах да открия Роман, защото нефилимът вече го бе намерил. Това не беше честно, защото дори не бях имала шанса истински да го предупредя, но нефилимът наистина не ми изглеждаше от онези, на които им пука за честно и нечестно.

В пристъп на вдъхновение набрах „Справки“, осъзнавайки, че бях пропуснала най-логичния начин да открия Роман. Но нямаше значение. Не беше вкаран в указателя.

Два часа преди смяната ми да изтече, оставих на Роман ново съобщение.

— Моля те, моля те, моля те, обади ми се — нареждах аз. — Дори и наистина да си ми ядосан заради случилото се, просто ми кажи, че си добре.

Ответно обаждане не дойде. Стана осем. Имаше още час и аз оставих друго съобщение. Чувствах как ме обхваща истерия. Боже, какво да правя? Всичко, което направих, бе, да продължа да крача и да размишлявам колко скоро би се оказало прекалено скоро, за да позвъня на Роман още веднъж.

Пет минути преди девет, съвсем обезумяла в отчаянието си, грабнах дамската си чанта, за да изляза и да предприема нещо. Каквото и да е. Времето почти бе изтекло.

Какво щеше да стане? Как щях да разбера дали съм преминала изпитанието на нефилима? Като видя снимката на убития Роман в утрешния вестник? Или щеше да има друга бележка? Или може би някакъв друг страховит залог? И какво, ако нефилимът нямаше предвид никой от мъжете, които аз бях сметнала за вероятни? Ако беше някой, който въобще нямаше нищо общо?

Отворих вратата, за да изляза, и ахнах.

— Роман!

Той стоеше там. Беше толкова смаян да ме види, колкото и аз него. Изпуснах чантата си, хвърлих се към него и така яростно го прегърнах, че едва не го съборих.

— Мили Боже — изхълцах на рамото му, — толкова се радвам да те видя!

— Предполагам — отговори той и лекичко се отдръпна, за да ме погледне с разтревожените си тюркоазени очи. — Господи, Джорджина, какво не е наред? Получих от теб осемнайсет съобщения…

— Знам, знам — отвърнах, все още, без да го пускам. Щом го видях, отново изплуваха старите, създаващи неприятности чувства, които бях мислела за погребани. Той изглеждаше толкова хубав. Ухаеше така приятно. — Съжалявам. Просто си помислих, че ако ти се беше случило нещо…

Отново го прегърнах и в този момент зърнах часовника си. Девет часът. Смяната ми беше свършила, а заедно с нея и абсурдната игра на нефилима.

— Е, всичко е наред. — Той непохватно ме потупа по гърба. — Какво става?

— Не мога да ти кажа — гласът ми трепереше.

Той понечи да протестира, но после размисли.

— Добре, да караме по-бавно. Пребледняла си. Хайде да хапнем нещо. Тогава ще ми обясниш.

Да, разговорът щеше да бъде забавен.

— Не. Не можем.

— Хайде. Не можеш да ми оставяш всички тези отчаяни съобщения, а после да подхващаш „всеки има нужна от лично пространство“. Сериозно, Джорджина, направо не си на себе си. Трепериш. И без това не бих те оставил сама, след като те намерих в такова състояние, дори и без всичките тези телефонни обаждания.

— Не, не. Да не излизаме. — Седнах на дивана. Трябваше да го накарам да си тръгне, но не исках да го правя. — Нека останем тук.