Тъгата на сукубата

Все още изглеждайки притеснен, Роман ми донесе чаша вода, седна до мен и хвана ръката ми. Времето минаваше и аз се успокоих, докато го слушах да ми разказва за незначителни неща в усилието си да ме накара да се почувствам по-добре. Той от своя страна се отнесе доста мило към психясалите ми телефонни обаждания. Продължи да се опитва да изтръгне обяснение, но когато му казах, че съм се притеснявала за него, той спря да ме притиска, поне временно. Продължи да ме ободрява, да ми разказва забавни истории, както и да води обичайните си политически монолози, оплаквайки се от ирационалните правила и лицемерието на управляващите. Късно вечерта отново се бях успокоила и остана единствено смущението от начина, по който се бях държала. Проклятие, ненавиждах този нефилим!

— Става късно. Ако си тръгна, ще се чувстваш ли добре? — попита той, докато стоеше с мен край прозореца в дневната с изглед към „Куин Ан авеню“.

— Вероятно по-добре, отколкото ако останеш.

— Е, въпрос на мнение — засмя се той и прокара ръка през косата ми.

— Благодаря, че се отби. Знам… знам… че изглежда налудничаво, но просто трябва да ми повярваш.

Той вдигна рамене:

— Всъщност май нямам избор. Освен това… приятно ми е да знам, че се тревожиш за мен.

— Разбира се, че се тревожа. Как иначе би могло да бъде?

— Не знам. Не е лесно човек да те разбере. Не можех да проумея дали наистина ме харесваш, или съм просто за убиване на времето. За разнообразие.

Заради нещо в думите му в главата ми зазвъня предупредителна камбанка; имаше нещо, на което би трябвало да обърна внимание. Обаче вместо това повече се вълнувах колко близо стоеше той до мен и как ръката му се плъзна от бузата ми надолу към врата и рамото ми. Имаше дълги, чувствени пръсти. Пръсти, които биха могли да направят чудеса на много хубави места.

— Наистина те харесвам, Роман. Трябва да ми повярваш, особено ако досега си смятал нещо друго.

Тогава той се усмихна. Усмивката му беше толкова широка и красива, че сърцето ми се разтопи. Господи, как ми бяха липсвали усмивката му и свежият му чар! Той премести ръка зад врата ми, притегли ме към себе си и аз осъзнах, че ще ме целуне отново.

— Не… не… недей… — промълвих, докато се опитвах да се изплъзна от ръцете му.

Той се отказа от целувката и въздъхна. Все още ме държеше и лицето му изразяваше разочарование.

— Все още ли се тревожиш за това?

— Не си в състояние да разбереш. Съжалявам, но не мога…

— Джорджина, последния път се целунахме и не се случи нищо лошо. С изключение на реакцията ти.

— Зная, но не е толкова просто.

— Не се случи нищо! — повтори той с непозната досега твърдост в гласа.

— Зная, но…

Докато отговарях на думите му, устата ми увисна по средата на изречението. Не се случи нищо. Не, нещо се бе случило в нощта на концерта, когато се целунахме в коридора. Бях видяла Роман да се олюлява от целувката. Но аз? Какво бе станало с мен? Какво бях почувствала? Нищо. Целувка, наситена с толкова напрежение; целувка с някого, който е силен; целувка с някого, когото така отчаяно желаех, би трябвало да предизвика някакъв импулс. Една страстна целувка дори с някой с малко енергия като Уорън, щеше да пробуди инстинкта ми на сукуба, щеше да ни свърже, дори и да не доведе до значителен прилив на енергия. Но такава целувка с Роман — особено след като той видимо прояви реакция — би трябвало да предизвика някакво подобно чувство в мен. Някакво усещане. И все пак нямаше нищо. Въобще нищо. Тогава го бях приписала на изпития алкохол. Но това беше смешно. Пиех през цялото време, преди да получа енергийната си доза. Алкохолът би могъл да притъпи усещанията ми, както явно бе станало онази вечер, но никаква интоксикация не би могла напълно да притъпи усещането ми за приток на жизнена енергия. Нищо не би могло. Била съм твърде съсипана, за да осъзная истината. Алкохол или не, винаги щях да усетя нещо по време на сексуалния или интимен контакт, освен ако… Освен ако бях с друг безсмъртен.

Рязко се отдръпнах от Роман, отскубвайки се от него. На лицето му се изписа изненада, която веднага бе заменена от внезапно прозрение. Той се засмя и красивите му очи заплашително проблеснаха:

— Отне ти доста време да го разбереш.

Глава 22

— Ти си се преструвал… Преструвал си се, че си привлечен от мен — осъзнах аз, а заради шока произнасях думите трудно и накъсано.

Все още усмихвайки се, той пристъпи към мен и аз се присвих, докато отчаяно се опитвах да намеря начин да избягам, да се измъкна от собствения си апартамент. Това, което преди секунди ми бе изглеждало сигурно и примамливо, сега стана тясно и смазващо. Апартаментът ми беше твърде малък, а вратата — твърде далече. Не можех да дишам. Веселостта по лицето на Роман се смени с учудване.

— Какъв е проблемът? От какво те е страх?

— А ти как мислиш?

Той примигна:

— От мен?

— Да, от теб. Убиваш безсмъртни.

— Да, така е — призна той, — но никога не бих наранил теб. Никога! Знаеш го, нали?

Не отговорих.

— Нали?