Тъгата на сукубата

Направих го, като обясних за книгата на Харингтън, последвалото отиване до „Кристъл Старц“ и вървенето към вкъщи в тъмното. Премълчах обаче частта с моя спасител. Не исках Роман да разбере, че се познавам добре с Картър, да не би нефилимът да реши, че бих могла да попреча на плановете му. Колкото повече си мислеше, че не проявявам интерес към ангела, толкова по-вероятно бе да успея да изпратя предупреждение.

Когато свърших, Роман се облегна на стената, затвори очи и въздъхна. Изведнъж започна да изглежда не толкова като опасен убиец, колкото като изморения мъж, с когото се бях запознала и в когото почти се бях влюбила.

— Зная кой е. Зная, че беше твърде много да искам да не се меси.

— Какво… какво искаш да кажеш? — обзе ме странно чувство.

— Нищо. Забрави. Виж, съжалявам за това. Трябваше по-рано да взема мерки, за да те предпазя. Знаех прекалено… На следващия ден? Когато се отбих и ти поиска да скъсаме? Въпреки, че се беше преобразила, разбрах, че си ранена. Разбрах също, че е причинено от свръхестествено същество, но така и не заподозрях… Помислих, че е някой от другите безсмъртни; някой от твоя кръг, с който си се скарала. По теб имаше някакви енергийни отпечатъци… бледи следи от нечия сила… като тази на някой демон…

— Но това е… О! Имаш предвид Джером.

— Пак ли миличкото татенце? Не ми казвай… не ми казвай, че той също ти е сторил нещо.

Моментната благост на Роман бе заменена от нещо зловещо.

— Не, не — забързано казах, спомняйки си психическия удар от Джером, който ме бе приковал към дивана. — Не беше нищо подобно. Беше по-скоро демонстрация на сила, чиято мощ усетих. Не той ме нарани. Той никога не ме е наранявал.

— Добре. Уверявам те, че не съм щастлив от онова, което ти се е случило в уличката, и ще си поговоря с виновника, за да съм сигурен, че никога няма да се случи отново. Когато онзи ден те видях, почти бях готов да избия всички безсмъртни в района. Само при мисълта някой да те нарани…

Той се приближаваше все повече към мен. Колебливо хвана ръката ми. Не знаех дали да се отдръпна, или да се устремя към него. Не знаех как да съвместя предишното привличане със сегашния си ужас.

— Нямаш представа колко много означаваш за мен, Джорджина.

— Тогава как… в уличката…

Преди да успея да завърша мисълта си, внезапно се заформи друга мисъл, предизвикана от думите на Роман. Когато онзи ден те видях. Беше ме посетил в деня след нападението и дойде малко след като Картър тръгна по следата на нефилима. Не можех да се сетя къде точно се бе появила аурата, но не беше наблизо. Роман не би могъл да бъде усетен там от Картър и след това да дойде в апартамента ми толкова бързо.

Зная, че беше твърде много да искам да не се меси… Ще си поговоря с виновника.

Разбрах защо Роман смяташе, че може да воюва с Картър, защо по-малката му сила, в сравнение с тази на ангела, не беше проблем. Осъзнаването ме прониза като олово — тежко и студено. Не съм сигурна какъв точно е бил погледът ми, но Роман изведнъж омекна от съчувствие.

— Какво има?

— Колко? — прошепнах.

— Колко какво?

— Колко нефилими има в града?

Глава 23

— Двама — отвърна той, след момент на колебание. — Само двама.

— Само двама — равнодушно повторих аз, мислейки: По дяволите! — Това включва ли и теб?

— Да.

Разтрих слепоочията си, чудейки се как да предупредя Картър и Джером, че трябва да се справят с два нефилима. Никой от тях не бе допускал тази възможност.

— Някой трябваше да се сети — промърморих повече на себе си, отколкото на Роман. — Някой трябваше да го усети… имало е две различни нефилимски аури. От нея Джером е разбрал, че си ти. Аурата ти е уникална — няма друга такава.

— Няма — съгласи се Роман със самодоволна усмивка — освен тази на сестра ми.

По дяволите!

— Джером не спомена за повече от едно… Ах! — примигнах от внезапното прозрение. Според неговото собствено признание, Джером всъщност не бе присъствал на раждането. — Двойка близнаци? Или повече?

Доколкото знаех, архидемонът би могъл да е баща и на петима близнаци. Роман поклати глава, развеселен от разсъжденията ми.

— Не. Само ние двамата сме.

— Излиза, че е фамилно дело? Двамата хващате пътя, обикаляте от град на град, създавате безредици…

— Нищо чак толкова блестящо, любима. Обикновено съм само аз. Сестра ми се опитва да остане незабелязана. Прекарва повечето от времето си на работното си място и живее живота си. Тя не си пада по големите интриги.

— Тогава как си я въвлякъл в тази?

Отново си спомних за думите на Ерик, че повечето нефилими просто искат да бъдат оставени на мира.

— Тя живее тук, в Сиатъл. На нейна територия сме, така че я уговорих да участва с мен в последното убийство. Но тя не беше замесена в никое от премахванията на низшите безсмъртни.

— С изключение на побоя над мен — посочих аз.

— Съжалявам за това. Мисля, че си я ядосала.

— Но аз дори не я познавам! — възкликнах, докато се чудех кое е по-лошо: нефилим, влюбен в мен, или нефилим, който ме мрази.

Той само се усмихна: