Тъгата на сукубата

Отстъпих още назад — не че имаше къде да отида. Бях приклещена по такъв начин, че можех да отстъпвам единствено към спалнята, а не към входната врата. Това нямаше да доведе до нищо добро.

Роман все още изглеждаше озадачен от реакцията ми.

— Хайде, не мога да повярвам. Никога не бих ти сторил каквото и да е. Та аз съм влюбен в теб. По дяволите, знаеш ли какви промени настъпиха в цялата операция заради теб?

— Заради мен?

— Въртиш сърцето ми на малкото си пръстче. Помниш ли деня… когато потърси помощта ми в книжарницата? Не можех да повярвам на късмета си. Знаеш ли, следих те цяла седмица, опитвах се да проуча навиците ти. Боже, никога няма да забравя деня, когато те видях! Беше толкова дръзка. Толкова красива. Веднага бих отишъл накрай света заради теб. А по-късно… когато ти отказа да излезеш с мен вечерта след раздаването на автографи? Не можех да повярвам. Знаеш ли, че трябваше да бъдеш първата ми мишена? Но не можах да го направя. Не и след като бях говорил с теб. Не и след като осъзнах каква си.

Преглътнах, въпреки всичко бях любопитна:

— Каква съм?

Той пристъпи към мен. На красивото му лице имаше мрачна усмивка:

— Сукуба, която не иска да бъде сукуба. Сукуба, която иска да бъде човек.

— Не, не е вярно…

— Разбира се, че е. Ти си като мен. Не играеш по правилата. Изморена си от системата. Не им позволяваш да те натикат в ролята, която са определили за теб. Господи, докато те наблюдавах, не можех да повярвам. Колкото по-заинтересувана от мен изглеждаше, толкова повече се опитваше да се отдръпнеш. Мислиш ли, че това е нормално за една сукуба? Беше най-удивителното нещо, което някога съм виждал; да не говорим, че беше и най-разочароващото. Ето защо днес реших да те предизвикам. Не можех да преценя дали наистина ме заряза за мое собствено добро, или просто те интересува някой друг — като Мортенсен.

— Затова ли организира малката си глупава игричка днес? За да задоволиш шибаното си его?

Роман безпомощно вдигна рамене. Все още изглеждаше доволен от себе си.

— Казано по този начин звучи толкова повърхностно. Имам предвид — да, беше доста глупаво. Може би и малко детинско. Но трябваше да зная кого обичаш. Не можеш да си представиш колко трогателно беше да видя как се тревожиш за мен; да не споменавам и факта, че първо провери мен. Беше много вълнуващо — бях по-важен от останалите.

Почти бях готова да протестирам, че всъщност първо се разтревожих за Сет, но побързах да потърся Роман само защото мислех, че Сет е в безопасност. За щастие проявих достатъчно здрав разум да задържа устата си затворена. По-добре Роман да си мисли, че е прав.

— Добър си — казах вместо това, може би непредпазливо. — Караш ни да играем по свирката ти — мен и другите безсмъртни.

— Вероятно. Съжалявам за неприятностите, които съм ти създал. Що се отнася до останалите — той поклати глава, — за тях това е полезно. Те имат нужда от това, Джорджина. Искам да кажа, не ти ли писна? Какво са направили с теб? Очевидно е, че не си щастлива със съдбата си, но мислиш ли, че висшестоящите ще ти позволят да промениш нещо? Не. Не повече, отколкото са дали на мен и на вида ми. Системата е увредена. Вкопчили са се единствено в „това е добро“ и „това е лошо“. Няма средно положение. Няма възможност за промени. Ето защо обикалям и правя тези неща. Там горе имат нужда от събуждане. Трябва да разберат, че не са нито първа, нито последна инстанция, и то нито по въпросите на греха, нито пък по онези за спасението. Някои от нас все още се борят.

— Да видим… Колко често го правиш? Това, с убийствата?

— О, не толкова често. На всеки двайсет до петдесет години. Понякога — век. За известно време това ме пречиства, после с годините отново ми писва от системата и отново си набелязвам ново място и нов кръг от безсмъртни.

— Винаги ли е по един и същи модел? — спомних си за символите в дома на Джером. — Фаза на предупреждение… Фаза на нападение…

Роман засия:

— Добре, добре, написала си си домашното, а? Да, обикновено става по този начин. Първо се справям с няколко низши безсмъртни. Те са лесни мишени, но понякога се чувствам малко виновен заради тях. В действителност те също са в такава степен жертви на системата, в каквато сме ние с теб. Но пък проблемите с тях объркват висшите безсмъртни и после сцената ми е готова, за да продължа с основната атракция.

— Джером — мрачно казах аз.

— Кой?

— Джером… местният архидемон — поколебах се. — Баща ти.

— О, той ли…

— Какво би трябвало да означава това? Прозвуча, сякаш не го смяташ за нещо особено.

— На голямата шахматна дъска — не.

— Да… но той ти е баща…

— Е, и? Нашата връзка, или пък липсата й, не променя нищо.

Джером бе казал почти същото за Роман. Смаяна, седнах на подлакътника на близкия фотьойл — все пак излезе, че предстоящото ми унищожение не предстоеше чак толкова скоро.

— Но той не е ли… не е ли истинската цел — висшестоящият безсмъртен, когото искаш да убиеш?

Роман поклати глава и лицето му стана сериозно: