Тъгата на сукубата

Губиш време и мъже. Вече изгуби писателя. По-добре побързай — ловът на едър дивеч започна.

— Лов на едър дивеч, определено! — промърморих и смачках бележката. — Пълен задник!

Но… какво означаваше, че съм изгубила писателя? Сет? Пулсът ми се ускори и се качих в кафенето, като по пътя стреснато се оглеждах.

Сет го нямаше. Ъгълът, където обикновено седеше, беше празен.

— Къде е Сет? — попитах аз Брус. — Преди малко беше тук.

— Беше — съгласи се той, — но после внезапно си събра вещите и излезе.

— Благодаря.

Наистина трябваше да изляза. Открих Пейдж в отдел „Нови книги“.

— Трябва да си отида вкъщи. Имам мигрена.

Тя смаяно ме изгледа. От всички служители аз отсъствах най-рядко. Никога не се обаждах, че съм болна. Все пак, тя едва ли щеше да ми откаже и то точно по тази причина. Не бях някой, който злоупотребява със системата.

След като ме увери, че мога да си тръгна, добавих:

— Би могла да повикаш Дъг.

Така с един куршум щях да убия два заека.

— Бих могла — каза тя, — но съм сигурна, че ще се справим. Двамата с Уорън ще бъдем тук през целия ден.

— Той ще е тук през целия ден?

Тя многократно ме увери, че той наистина ще остане и аз се поуспокоих. Добре. Значи можех да го зачеркна от списъка.

Щом влязох в апартамента си, се обадих на мобилния телефон на Сет.

— Къде си? — попитах го.

— У дома. Забравих някои бележки, от които имам нужда.

У дома? Сам?

— Искаш ли да закусим заедно? — попитах го внезапно, водена от нуждата да го измъкна от дома му.

— Часът е почти един.

— Тогава обяд?

— Не си ли на работа?

— Казах, че съм болна и се прибрах.

— А болна ли си?

— Не. Просто се срещни с мен — дадох му адреса и затворих.

Докато шофирах към мястото на срещата, отново се опитах да се свържа с Роман на мобилния му. Гласова поща. Извадих телефонните номера на колежите и започнах с първия от списъка.

Голяма мъка. Първо, наложи се да звънна в централата, за да открия правилния факултет. Повечето колежи дори нямаха езикови факултети, но пък почти всички имаха поне встъпителен курс с обучение в свързана с това област, като антропология или хуманитарни науки.

Бях проверила три колежа, когато стигнах Кепитъл Хил и въздъхнах с облекчение, виждайки Сет да чака на посоченото от мен място. След като паркирах и пуснах монета в паркинг автомата, отидох при Сет. Опитах се да докарам поне усмивка, но явно не се получи.

— Какво има?

— Нищо, нищо — бодро обявих аз.

Прекалено бодро. В погледа му мярнах недоверие, но той не повдигна отново въпроса.

— Тук ли ще хапнем?

— Аха, но първо трябва да се видим с Дъг.

— Дъг? — объркването на Сет се задълбочаваше.

Заведох го до жилищен блок в съседство и се качихме по стълбите до жилището на Дъг. От апартамента гърмеше музика и аз сметнах това за добър знак. Наложи се да почукам три пъти, преди някой да отвори. Не беше Дъг. Беше съквартирантът му и изглеждаше надрусан.

— Тук ли е Дъг?

Той примигна насреща ми и зарови пръсти в дългата си чорлава коса.

— Дъг ли? — попита.

— Да. Дъг Сато.

— О, Дъг, да.

— Тук ли е?

— Не, човече, той… — Типът притвори очи. Господи, кой се надрусва така толкова рано през деня? Аз не го правех дори и през шейсетте. — …т-той репетира.

— Къде? Къде репетира?

Типът се втренчи в мен.

— Къде репетира? — повторих аз.

— Маце, знаеш ли, че имаш… ама най-перфектните цици, които някога съм виждал? Те са като… поезия. Истински ли са?

Скръцнах със зъби:

— Къде репетира Дъг?

Той откъсна очи от гърдите ми:

— Западен Сиатъл. Някъде край Алки.

— Имаш ли адреса?

— При… Калифорния и Аляска… — той отново примигна. — Уа! Калифорния и Аляска. Чат ли си?

— Адресът?

— Зелена е. Няма как да я пропуснеш.

Тъй като не получихме друга информация, със Сет си тръгнахме. Отидохме в избрания от мен ресторант.

— Поезия — разсъждаваше развеселен по пътя той — бих казал, като в къмингс16 стихотворение!

Бях прекалено заета, за да следя какво говори, умът ми препускаше. Дори десерта с ягоди не можа да ме отвлече от тревогите заради този идиотски лов на едър дивеч. Сет се опита да подхване разговор, но отговорите ми бяха неясни и разсеяни, и беше ясно, че умът ми не беше там. Когато свършихме, отново се опитах безуспешно да се свържа с Роман и после се обърнах към Сет:

— В книжарницата ли ще се върнеш?

Той поклати глава:

— Не. Отивам си вкъщи. Осъзнах, че ми трябват доста предварителни проучвания, за да напиша тази сцена. По-лесно ще ми е да работя вкъщи.

Обзе ме паника.

— Вкъщи? Но…

Какво можех да кажа? Например, че ако си остане у дома, би могъл да бъде нападнат от социопатично, свръхестествено същество?

— Остани с мен — изтърсих аз, — да свършим някои задачи.

Учтивото му търпение се изчерпа.

— Джорджина, какво, по дяволите, става? Отиваш си вкъщи, защото си болна, но не си болна. Явно си притеснена от нещо, и то отчаяно. Кажи ми за какво се отнася. Нещо с Дъг ли?

За секунда затворих очи — искаше ми се всичко това вече да е свършило. Искаше ми се да съм някъде другаде. Или да съм някой друг. Сет навярно ме мислеше за откачалка.