Тъгата на сукубата

— Точно така… тогава е ясно, че наистина ти си мишената — казах му, посочвайки стената, — дори и без това тук. Нефилимът има специална причина да ти бъде ядосан.

— Благодаря за безусловната подкрепа.

— Нямах това предвид. Просто смятам… че нефилимите имат основателна причина да се гневят. Всеки ги мрази и се опитва да ги убие. А точно този… е, хората харчат хиляди долари за терапия, за да преодолеят лошите преживявания с бащите си. Само си представи какви видове неврози са се развили за няколко хиляди години.

— Да не ми предлагаш семейна терапия, Джорджи?

— Не… разбира се, че не. Макар че… не знам. Опитвал ли си се да поговориш с него? Да го вразумиш? — Спомних си коментара на Ерик, че нефилимите просто искат да бъдат оставени на мира. — Вероятно би могъл да постигнеш нещо.

— Този разговор започва да става съвсем абсурден. — Джером се обърна към Картър: — Искаш ли сега да ги заведеш по домовете им?

— Оставам с теб! — категорично заяви ангелът.

— О, за Бога! Мислех, че вече сме решили…

— Той е прав — обадих се аз. — Предупредителният етап приключи. Сега съм в безопасност.

— Не знаем…

— И без това не ставаше въпрос толкова за моята сигурност, колкото Картър да следи някой от нас да не научи истината за семейните ти проблеми. Вече е прекалено късно за това, а и аз се изморих някой да ме следва като сянка. Задръж го дори и да е ненужно и тогава всички ще спим спокойно.

— Добре казано — тихичко се засмя Картър.

Джером продължи да протестира и поспорихме още малко, но накрая решението остана в ръцете на Картър. Джером нямаше силата да му заповядва; ако Картър искаше постоянно да го следва, той не можеше да направи нищо. Наистина нищо. Нямаше да посмеят да започнат епична битка помежду си, независимо колко ядосани изглеждаха в момента.

Картър се съгласи да ни телепортира обратно, макар да подозирах, че го прави повече, за да е сигурен, че двамата с Коди никога няма да намерим отново дома на Джером. След като заведе вампира вкъщи, Картър ме транспортира до дневната ми и се поколеба, преди да изчезне отново.

— Мисля, че така е по-добре — каза той. — Оставам с Джером. Зная, че нефилимът не е по-силен от него… но все още става нещо странно. Не съм сигурен дали си в опасност или не, но каквото и да се случва с теб, то е съвсем различно. — Вдигна рамене. — Не знам. Има множество трудни за вземане решения. Иска ми се Джером да ни беше позволил да получим малко помощ отвън. Не чак толкова много, разбира се. Просто нещичко. Каквото и да е.

— Не се тревожи, ще се справя — уверих го аз. — Не можеш да бъдеш едновременно навсякъде.

— Не думай. Ще попитам нефилима как го прави, щом това свърши.

— Не можеш да зададеш въпрос на мъртвец.

— Не — мрачно се съгласи той, — не можеш.

Картър се обърна, сякаш за да си тръгне.

— Странна е… — бавно започнах — самата идея Джером да обича някого и да стигне до грехопадение заради това.

Той ми отправи една от онези свои прозорливи, страховити усмивки.

— Не любовта подтиква ангелите към грехопадение, Джорджина. Обратното, любовта има напълно противоположното въздействие.

— Така че, какво? Ако Джером се влюби отново, би могъл пак да се превърне в ангел?

— Не, не. Не е толкова просто.

Като видя объркания ми поглед, той се усмихна и ме тупна по рамото:

— Бъди внимателна, щерко на Лилит. Обади се, ако имаш нужда от помощ.

— Ще го направя — уверих го, докато той избледняваше. Не че е толкова лесно да откриеш някой висш безсмъртен. Джером щеше да усети, ако съм наранена, но беше много по-трудно да го намериш просто за да си побъбрите.

Скоро след това си легнах. Бях изморена от всичко, което ми се беше случило през този ден, и прекалено изтощена, за да се тревожа дали нефилимът няма да ме нападне докато спя. Утре щях да работя втора смяна, а и беше последният ми работен ден преди двата почивни. Имах нужда от почивка.

Събудих се късно на следващата сутрин, все още жива. На влизане в книжарницата срещнах Сет, който, въоръжен с лаптопа си, вече бе готов за още един ден писане. Споменът за урока ми по танци с него временно изтласка тревогите ми за нефилима на заден план.

— Донесе ли ми книгата? — попитах, докато ми държеше вратата отворена.

— Не. А ти донесе ли ми ризата?

— Не. Но харесвам и това, което носиш сега. — Днес тениската му беше с логото на мюзикъла „Клетниците“. — Любимата ми песен за всички времена е оттам.

— Наистина ли? — попита той. — Коя точно?

— „Имах мечта“.

— Тази песен всъщност е потискаща. Нищо чудно, че не ходиш по срещи.

— На теб коя ти е любимата? — бях задавала този стратегически въпрос на Роман, но не и на Сет.

— „Ултравиолетово“ на „Ю Ту“. Знаеш ли я?

Стигнахме до щанда за еспресо. Брус беше там и започна да приготвя мокачиното ми още преди да го поръчам.

— Зная част от репертоара им, но не и тази песен. За какво се отнася?

— За любов, разбира се, както е с всички хубави песни. Любовната болка спрямо целебната й сила. Малко по-оптимистична, отколкото твоята.

Спомних си снощния коментар на Картър. Не любовта подтиква ангелите към грехопадение.