Тъгата на сукубата

Настойчивият тон на гласа му направи със стомаха ми нещо, което отдавна не бях чувствала. Преди да успея напълно да си го изясня, мобилният ми телефон зазвъня.

— Извини ме — казах, докато го вадех от чантата си. Погледнах към дисплея и познах номера на Коди. — Да?

— Здрасти, Джорджина. Тази вечер се случи нещо странно…

Божичко! Това можеше да означава всичко — от още една смърт до обръснатата глава на Питър.

— Задръж за секунда.

Станах и погледнах към Роман, докато крепях вазата с цветята. Той също се изправи, изглеждаше разтревожен.

— Всичко наред ли е?

— Да. Всъщност… не. Имам предвид, че не знам. Виж, Роман, трябва да се кача горе и да проведа този разговор. Признателна съм ти за цветята, но не мога да се ангажирам точно сега. Съжалявам. Причината не е в теб, а в мен. Честна дума.

Когато тръгвах, той направи няколко крачки към мен.

— Почакай.

Прерови джобовете си и извади химикалка и листче. Надраска набързо нещо и ми го подаде. Погледнах и видях телефонен номер.

— Ако си промениш мнението.

— Няма.

Той само се усмихна, кимна леко с глава и излезе от фоайето. За момент го загледах, преди да се отправя към стълбите, разтревожена заради новините на Коди. Влязох в апартамента си, оставих цветята на плота и отново доближих телефона до ухото си.

— Още ли си там?

— Да. Кой е Роман и защо използваш изтъркания лаф „причината не е в теб, а в мен“?

— Няма значение. Какво става? Още някой ли е мъртъв?

— Не… не. Просто се случи нещо. Питър мисли, че не е кой знае какво. Хю каза, че според теб в това може и да има нещо повече, отколкото си мислим.

— Кажи ми какво се случи.

— Мисля, че снощи ни проследиха.

Коди разказа как малко след като излезли от дома ми, чул стъпки, които следвали него и Питър по улицата. Когато обаче се обръщал, нямало никого. Питър не отдал значение на това, сякаш въобще не били усетили присъствието на друго същество.

— Може би не знаеш какво точно е усещането, ако има ловец на вампири.

— Но аз почувствах нещо, а и Питър със сигурност — също. Може да е прав и аз да съм си въобразил разни неща. Може пък просто да е бил обикновен смъртен, който е искал да ни ограби, или нещо подобно.

Съмнявах се в това. Ние не можехме да усещаме смъртните по начина, по който усещахме безсмъртните, но който и да е, трудно би издебнал вампир.

— Благодаря, че ми каза. Направи каквото трябваше.

— А какво да правя сега?

При мисълта, че нещо странно дебне Питър и Коди, ме прониза особено чувство на тревога. Макар и неадекватни, аз ги обичах. Бяха ми много по-близки и от семейство. Не можех да позволя нещо да им се случи.

— Каквото каза Джером. Бъди внимателен. Стой с останалите. Съобщи ми веднага, щом нещо се случи.

— А ти?

Помислих си за Ерик.

— Ще изясня това веднъж завинаги.

Глава 8

Когато на следващия ден отидох на работа за първа смяна, Пейдж ме посрещна с усмивка.

— Добра работа със Сет Мортенсен — каза ми тя, вдигайки поглед от купчината спретнато подредени документи на бюрото й. Бюрото, което деляхме ние с Дъг, изглеждаше като след апокалиптична война.

— Как така?

— Убедила си го да пише тук.

Примигнах. Покрай разнообразните ни приключения в Университетския квартал и „Кристъл Старц“ дори и дума не бях споменала по въпроса да стане гостуващ писател при нас.

— О?

— Току-що го видях в кафенето на горния етаж. Каза, че вчера си е прекарал страхотно.

Излязох от офиса объркана, като се чудех дали вчера не ми е убягнало нещо. По мое мнение това не беше най-великата находка, но все пак предположих, че е радостен и благодарен заради отбивката в цената на книгите. Беше ли се случило още нещо, заслужаващо внимание?

Непоканен, споменът за докосването до ръката на Сет внезапно отново ме прониза, напомняйки ми чувство за близост, което бе предизвикало у мен. Не, реших аз, нямаше нищо такова. Бях си въобразила.

Качих се в кафенето за мокачиното си. Все още бях озадачена. Както очаквах, Сет седеше в ъгъла, а лаптопът бе отворен пред него. Изглеждаше като вчера, само че днес от тениската му надничаше Бийкър от Мъпетите. Пръстите му яростно се движеха по клавиатурата, а очите му бяха втренчени в екрана.

— Здравей — казах.

— Здравей.

Не каза нищо повече. Дори не вдигна поглед.

— Работиш ли?

— Да.

Очаквах пояснение, но то не последва. Затова продължих.

— А-а, Пейдж ми каза, че се местиш тук.

Той не отговори. Дори не разбрах дали ме е чул. Внезапно вдигна поглед и очите му ме пронизаха.

— Била ли си някога в Тексас?

Това ме изненада.

— Разбира се, коя част те интересува?

— Остин. Нужно ми е да знам какво е времето там.

— Кога? По това време на годината?

— Не… През пролетта и началото на лятото.

Замислих се.

— Горещо, дъждовно и с бури. Влажно. Нали разбираш, крайната точка по пътя на торнадото.

— Аха.

Сет се замисли, после рязко кимна и отново се отдаде на заниманието си.

— На Къди това ще й хареса. Благодаря.

Отне ми един момент да осъзная, че говори за една от героините си. Нетърпимостта на Нина Къди към лошото време беше пословична. Внезапно стомахът ми сякаш се отдели от мен и цопна на пода. Беше истинско чудо как не се чу пляс.

— Пишеш за Къди и О’Нийл? Сега, в момента?