Тъгата на сукубата

— Да — говореше небрежно, сякаш все още обсъждахме времето. — Следващата книга. Добре де, по-следващата. Следващата вече чака ред за издаване. От тази съм написал около една четвърт.

Погледнах със страхопочитание към лаптопа, сякаш беше божествен златен идол от стари времена, способен да прави чудеса. Да предизвика дъжд. Да нахрани масите. Загубих дар слово. Това, че следващият шедьовър се създаваше точно пред мен, че можеше да съм казала нещо, което да му повлияе, бе твърде много, за да мога да го понеса. Мъчително преглътнах и откъснах очите си от него, налагайки си да се успокоя. В крайна сметка, новото произведение няма да ме развълнува толкова, след като все още не бях приключила със сегашното.

— О! Книга за Къди и О’Нийл. Това наистина е…

— Виж, наистина съм зает. Сега трябва да се концентрирам. Съжалявам.

При тези думи замръзнах:

— Какво?

Да не би да ме отпращаше?

— Може ли да поговорим по-късно?

Отпращаше ме. И то, без дори да ме погледне. Бузите ми пламнаха.

— А книгата ми? — нахално изтърсих аз.

— А?

— „Договорът Глазгоу“. Подписа ли я?

— А, това.

— Какво означава „това“?

— Ще ти изпратя имейл.

— Ще ми изпратиш… Не си ми донесъл книгата?

Сет поклати глава и продължи да работи.

— Добре. — Това с имейла не ми стана ясно, но нямах намерение да си пилея времето, като си прося внимание, — ще се видим по-късно. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

Гласът ми беше твърд и студен, но се съмнявам той да го забеляза. Опитах се да не беснея, докато слизах надолу. Как можеше да се държи така? Особено след като вчера го бях развела наоколо. Известен писател или не, той нямаше право да се държи като идиот с мен. Почувствах се унижена.

Унижена от какво? Защото си била пренебрегната? — укори ме един разумен глас вътре в мен. — Съвсем не е като да ти е направил сцена. Просто беше зает. В крайна сметка, ти си тази, която се оплаква, че той не пише достатъчно бързо.

Пренебрегнах гласа и се върнах към работата си, все още чувствайки се много ядосана. Служебните задължения обаче не ми позволиха дълго да страдам заради нараненото си его, тъй като до следобеда бях заета на партера да замествам липсващия персонал. Следващия път, когато имах възможност да се върна в офиса си, беше само за да грабна дамската си чанта, защото смяната ми беше приключила. Канех се да тръгвам, когато забелязах, че имам имейл от Сет. Приближих се до компютъра и зачетох.