Тъгата на сукубата

Той се облегна на стола си, като деликатно държеше чашата.

— Доколкото съм запознат, ловците на вампири не се създават, те се раждат. Те, така да се каже, са надарени със способността да убиват вампири.

Той продължи с някои подробности, повечето от които се връзваха с това, което бях научила от Питър.

Размишлявайки върху разказаното ми от Коди, че е бил следен от някого, когото не е можел да види, попитах:

— Знаеш ли дали имат някакви специални умения? Могат ли да стават невидими?

— Доколкото зная, не. Разбира се, някои безсмъртни го могат, но не и ловците на вампири. В крайна сметка, те са обикновени смъртни, въпреки необичайния им талант.

Кимнах. Бях от създанията, които могат да стават невидими, макар че рядко използвах тази си способност. Занимаваше ме мисълта, че фантомът на Коди можеше да е някой невидим безсмъртен, опитващ се да прави номера, но все пак би трябвало да го усетят по издайническата следа, която всички ние носим. Фактът, че нито беше видян, нито беше усетен: подхранваше теорията на Питър, че преследвачът е само в главата на Коди.

— Могат ли ловците на вампири да наранят някой друг? Демон… или друго безсмъртно създание?

— Много е трудно да причиниш каквото и да е на някой безсмъртен — разсъждаваше Ерик. — Някои радетели на доброто — могъщи свещеници например — могат да прогонват демоните, но не могат постоянно да им вредят. Чувал съм и за смъртни, заловили свръхестествени създания, но да направят нещо повече от това… Не казвам, че е невъзможно, но никога не съм чувал подобно нещо. Според непосредствения ми опит, ловците на вампири могат да наранят само вампирите. Нищо повече.

— За мен непосредственият ти опит е много по-ценен от повечето потвърдени факти.

Той ме изгледа с любопитство:

— Но това не е отговорът, който очаквахте.

— Не зная. Почти всичко от това вече ми бе казано. Просто си мислех, че може да има нещо повече.

Беше напълно възможно Джером да е казал истината, че това е само някой разбеснял се ловец на вампири, и тогава предупрежденията му към Хю и мен бяха просто проява на внимание, за да ни предпази от неприятности. Все пак не можех да се отърся от чувството, че Джером премълча някаква информация, нито пък смятах, че точно Коди би си въобразил разни неща.

Навярно съм изглеждала объркана, защото Ерик някак колебливо предложи:

— Бих могъл допълнително да проуча това заради вас, стига да искате. Само защото никога не съм чувал за нещо, което е в състояние да навреди на другите безсмъртни, съвсем не означава, че то не съществува.

Кимнах:

— Ще ти бъда признателна. Благодаря.

— Привилегия е да помогна на някого като вас. Ако искате, мога също да събера сведения за ловците на вампири като цяло. — Той отново направи пауза, за да подбере внимателно думите си. — Ако има такъв човек, в местната окултна общност ще се появят ясни и сигурни признаци за това — купуване на принадлежности, задаване на въпроси. Подобни неща не остават незабелязани.

Сега аз се поколебах. Джером ни беше казал да сме внимателни. Имах чувството, че няма да одобри никаква самодейност, а сегашния ми разговор с Ерик вероятно беше точно това. Разбира се, едва ли имаше значение, ако пуснех пипалата си. Събирането на информация съвсем не беше същото като да хукна да търся този човек лично.

— Ще ти бъда много благодарна. Всичко, което изнамериш, би било полезно.

Допих чая си и оставих празната чаша.

— Май е време да тръгвам.

Той се изправи заедно с мен.

— Благодаря ви, че пихте чай с мен. Да бъда с жена като вас е нещо, което се случва само в мъжките сънища.

Леко се усмихнах на завоалираната шега, отнасяща се до старата легенда, че сукубите посещават мъжете в съня им.

— Сънищата ти са безопасни, Ерик.

Той отвърна на усмивката ми:

— Елате след няколко дни. Ще ви разкажа какво съм научил и пак ще пием чай.

Докато оглеждах безлюдния магазин и мислех как по време на срещата ни не се появи мито един клиент, внезапно почувствах нужда да създам на Ерик малко работа:

— Позволи ми да си купя чай, преди да тръгна.

Той ми отправи снизходителен поглед, а тъмнокафявите му очи се развеселиха, сякаш бе отгатнал играта ми.

— Винаги съм ви смятал за почитателка на черния чай, или най-малкото, за любителка на кофеина.

— Хей, дори аз от време на време обичам промените. Освен това чаят беше хубав… по един билков и безкофеинов начин.

— Ще предам комплиментите ви на приятелката си. Тя прави смесите, а аз ги продавам вместо нея.

— О, сериозна приятелка?

— Само приятелка, госпожице Кинкейд.

Той отиде до рафта зад касовия апарат, където имаше различни видове чай. Когато се приближих, за да платя, останах възхитена от някои бижута под стъклото на щанда. Едно от тях грабна погледа ми — колие от три реда прасковени на цвят сладководни перли, тук-там осеяно с медни мъниста и парченца морскозелено стъкло. В центъра висеше изработен от мед анкх9.

— Изработка на някой от местните занаятчии ли е?

— Направи го един стар приятел от Такома.

Ерик бръкна в кутийката, извади колието и го положи на щанда. Погалих фините, гладки перли, всяка от които имаше леко неправилна форма.