Тъгата на сукубата

Той не ме отблъскваше, както бе направил вчера, но все пак се чувствах обидена, че щедрото ми предложение не бе прието, особено след като го правех под натиск.

— Хайде — казах аз, — какво друго смяташ да правиш?

— Да пиша.

Не можех да споря с това. Писането на тези романи си беше Божие дело. Коя бях аз, че да се меся в сътворението? И все пак… Пейдж беше издала заповед. Беше си почти като божествена заповед. Хрумна ми компромисен вариант.

— Можеш да направиш нещо… не знам, свързано с проучвания за книгата. С един куршум — два заека.

— Вече съм направил проучванията, от които имам нужда за тази книга.

— Какво би казал за развитието на героите? Като… да отидем на планетариум. — Къди бе очарована от астрономията. Често дори можеше да посочи съзвездията и да ги свърже с някои символични истории, аналогични с развръзката в романа. — Или… на хокей? Ще извлечеш свежите идеи, нужни ти за игрите на О’Нийл.

Той поклати глава:

— Не, няма. Никога не съм ходил на хокей, за да започвам сега.

— Какво? Наистина ли?

Той вдигна рамене.

— Откъде тогава… получаваш информация за играта? От записи?

— Знам основните правила. Вземам откъси от Интернет и ги „пришивам“.

Зяпнах го, почувствала се предадена. О’Нийл беше напълно обсебен от „Детройт Ред Уингс“. Тази страст го оформяше като личност и се отразяваше на действията му — беше бърз, сръчен, понякога брутален. Знаех, че Сет е педантичен към всеки детайл и бе съвсем естествено да предположа, че той е наясно с всичко за хокея, за да създаде толкова точна характеристика на своя герой. Сет ме изгледа, притеснен от слисаното ми изражение.

— Отиваме на хокей — съобщих аз.

— Не, ние…

— Отиваме на хокей. Изчакай ме за секунда.

Слязох тичешком по стълбите, изритах Дъг от компютъра и се сдобих с необходимата ми информация. Точно както предполагах, сезонът на „Тъндърбърдс“ току-що бе започнал.

— В 6.30 — казах на Сет минута по-късно. — Ще се срещнем в Кий Арена, на главното гише. Ще купя билети.

Той изглеждаше несигурен.

— В 6.30 — повторих аз. — Ще бъде страхотно. Така ще си починеш и ще видиш какво всъщност представлява играта. Освен това каза, че днес си блокирал.

И не само това, щях да изпълня задължението си към Пейдж по начин, който не изискваше много приказки. На стадиона щеше да е прекалено шумно, а ние щяхме да сме прекалено заети с играта, за да разговаряме.

— Не зная къде е Кий Арена.

— Оттук можеш да стигнеш пеша. Просто вървиш към кулата Спейс Нийдъл. И двете сгради са част от Сиатъл Център.

— Аз…

— Е, в колко ще се срещнем? — в гласа ми имаше предупредителни нотки, за да не се осмели да ми противоречи.

Той направи гримаса:

— В 6.30.

След работа се захванах да изпълня собствените си задачи. Докато Ерик не се обадеше нямах какво да правя относно загадката с ловеца на вампири. За жалост, имах някои задължения, които трябваше да свърша и прекарах голяма част от вечерта в грижи за какво ли не, като попълване на запасите от котешка храна, кафе и водка „Грей Гус“. След като изпробвах новия гланц за устни на щанда на МАК, дори си спомних, че трябва да си взема някоя евтина етажерка от типа „направи си сам“ за пожароопасните купчини книги в моята дневна. Продуктивността ми нямаше граници.

Купих си за вечеря индийска храна и успях да се появя в Кий Арена точно в 6.30. Никъде не видях Сет, но не се паникьосах. Не беше лесно човек да се ориентира в Сиатъл Център; може би Сет все още обикаляше около кулата, опитвайки се да намери пътя дотук.

Купих билетите и седнах на едно от големите циментови стъпала. Тази вечер духаше студен вятър и аз се сгуших в плътния си вълнен пуловер, като го преобразих, за да стане малко по-дебел. Докато чаках, наблюдавах хората — двойки, групички от младежи и развълнувани хлапета прииждаха за напрегнатия мач на малкия отбор на Сиатъл, настроени за интересно зрелище.

Когато стана 6.50 започнах да се изнервям. Оставаха десет минути и се разтревожих, че Сет може да се е загубил. Извадих мобилния си телефон и набрах книжарницата, чудейки се дали писателят е там. Отговориха ми, че не е, но Пейдж имаше телефонния му номер. Опитах, но ми се включи гласовата поща.

Ядосана затворих телефона си и още повече се сгуших, за да се стопля. Все още имаше време. Освен това новината, че Сет не е в книжарницата, беше добра. Означаваше, че е на път. Стана седем — време за начало на играта, а той все още не се беше появил. Набрах отново мобилния му телефон, после с копнеж погледнах към вратите. Исках да видя началото на мача. Сет може никога да не беше ходил на хокеен мач, но аз бях и ми харесваше. Постоянното движение и енергия задържаха вниманието ми повече, от който и да е друг спорт, макар че понякога битките ме караха да потръпвам. Не исках да пропусна началото, но се притеснявах, че Сет ще дойде всеки момент и няма да знае какво да направи, ако не съм на мястото на срещата.