Тъгата на сукубата

Изчаках още петнайсет минути вслушвайки се в долитащите до мен звуци от играта, и най-после осъзнах истината. Бяха ми вързали тенекия. Това беше нечувано. Не ми се беше случвало от… около век. Вследствие на това откритие се почувствах повече смаяна, отколкото ядосана или объркана. Всичко това бе прекалено странно за разбиране.

Не, реших аз секунда по-късно, бях сгрешила. Да, Сет прояви неохота, но той нямаше просто да не дойде, не и без да се обади. Можеше… можеше да му се е случило нещо. Например да го е блъснала кола. Смъртта на Дуейн показа, че никой никога не може да предскаже кога ще се случи трагедията. И все пак единствената трагедия, преди да получа още информация, беше, че пропускам играта. Позвъних му отново, като този път му оставих съобщение с номера и местонахождението си. Ако се налагаше, щях да изляза и да го посрещна. Отидох да гледам мача.

Имах чувството, че се набивам на очи, и това ми навяваше тъга. Наблизо седяха други двойки, а групичка млади мъже ме гледаха, като от време на време смушкваха един от тях, очевидно подканвайки го да ме заговори. Това, че не ме сваляха, не ме разстрои, а това, че изглеждам сякаш имам нужда. Може да бях избрала да не ходя по срещи, но това не означаваше, че ако поискам не мога да го направя. Не ми харесваше другите да смятат, че съм отчаяна и самотна. И без нечие потвърждение се чувствах по този начин достатъчно често.

През първата почивка си купих корндог10, за да се утеша. Докато ровех в чантата си за пари, открих листчето с телефонния номер на Роман. Ядях и го загледах, припомняйки си неговата настоятелност и колко зле се почувствах, след като му отказах. Внезапното ми болезнено отхвърляне разпалваше нуждата ми да бъда с някого, за да си припомня, че наистина можех да имам социални контакти, стига да поискам.

Докато се канех да набера номера, за кратко ме възпря познатото чувство, което ме предупреждаваше, че ще наруша спазвания си от десетилетия обет да не се срещам с добри момчета. Моят разумен вътрешен глас ми напомняше, че има много по-умни начини да оползотворя един неизползван билет за хокей — като Хю или вампирите. Ако се обадех на някого от тях, щеше да е по-безопасен начин на общуване.

Те обаче… се отнасяха към мен като към сестра, а и аз ги обичах като свое семейство, но точно сега не исках да бъда нечия сестричка. Пък и това дори нямаше да е истинска среща. Исках просто компания. Плюс предпазните мерки, важащи по отношение на Сет — липсата на взаимност се отнасяше и за Роман. Всичко щеше да е напълно сигурно. Набрах номера.

— Ало?

— Изморих се да ти пазя палтото.

Почти усетих усмивката му.

— Мислех, че досега вече си го изхвърлила.

— Да не си откачил? „Кенет Коул“ е. Всъщност не ти се обаждам за това.

— Така си и помислих.

— Ходи ли ти се на хокей?

— Кога започва?

— Хм, преди четирийсет минути.

Пауза, достойна за Сет.

— И едва сега реши да ме поканиш?

Добре де… човекът, с когото трябваше да бъда, не се появи.

— Затова сега се обаждаш на мен?

— Е, след като толкова настояваше да излезем.

— Да, но… почакай. Аз ли съм вторият ти избор?

— Не мисли за това по този начин. Приеми го… не знам… че ще направиш нещо, което някой друг не е могъл.

— Като подгласничката на Мис Америка?

— Виж, идваш или не?

— Много съблазнително, но точно сега съм зает. И не го казвам, за да се измъкна. — Нова пауза. — Ще се отбия у вас след мача.

Не, не си го представях по този начин.

— След мача съм заета.

— Какво, да не би ти и твоят непоявил се да имате други планове?

— Аз… не… Трябва да сглобя една етажерка. Ще отнеме време. Тежка задача, нали разбираш?

— Блестящ майстор съм. Ще се видим след два часа.

— Чакай, не можеш…

Той прекъсна връзката. За момент затворих вбесена очи, после ги отворих и се върнах към ставащото на леда. Какво бях направила току-що?

След играта се запътих към къщи. Въодушевлението от победата не можа да надделее над тревогата, че Роман ще дойде в апартамента ми.

— Обри — казах с влизането си, — какво да правя?

Тя се прозя, показвайки миниатюрните си зъби на домашна котка. Кимнах й:

— Не мога да се скрия под леглото като теб. Той няма да се хване.

И двете подскочихме, когато на вратата внезапно се почука. За част от секундата обмислих варианта с леглото, преди да благоволя да пусна Роман да влезе. Обри го изгледа за момент, а после, явно съкрушена от гледката на секс бог, се втурна към спалнята. Роман, небрежно облечен, държеше стек с шест броя „Маунтин Дю“, два пакета чипс Доритос и кутия зърнена закуска.

— „Лъки Чармс“11? — попитах.

— Магически вкусни — обясни той. — Необходимост при всякакви проекти за сглобяване.

Поклатих глава, все още учудена как успя да се промъкне и дома ми.

— Това не е среща.

Той ме погледна скандализиран:

— Очевидно. Ако беше, щях да донеса „Каунт Чокула“12.

— Сериозна съм, не е среща — настоях аз.

— Да, да, разбрах. — Той остави всичко на плота и се обърна към мен: — Къде е? Да започваме.