Тъгата на сукубата

Със завръщането си в „Куин Ан“ открих, че вечерта все още е пред мен. За жалост нямах какво да правя. Сукуба без социален живот. Много тъжно. Ставаше и още по-тъжно от факта, че бих могла да правя много неща, но се бях отказала от тях. Дъг доста често ме молеше да излезем, но без съмнение сега се наслаждаваше на почивния си ден с много по-отзивчива жена. Бях отблъснала и Роман с красивите очи. Горчиво се усмихнах при спомена за неговата закачливост и живия му, ярък чар. Можеше да бъде О’Нийл в плът и кръв от романите на Сет.

При мисълта за Сет си спомних, че книгата ми все още е у него и вече трети ден съм без нея. Въздъхнах, искаше ми се да науча какво ще се случи по-нататък, да се изгубя сред страниците за Къди и О’Нийл. Това беше възможност за прекарване на вечерта. Нещастник. Никога нямаше да ми я върне. Никога нямаше да разбера какво…

Внезапно със стон се плеснах по челото заради собствената си глупост. Работех или не работех в голяма книжарница? След като паркирах колата си, отидох до „Емералд Сити“ и открих масивната купчина с „Договорът Глазгоу“ все още на мястото си след раздаването на автографи. Грабнах една и отидох с нея на касата. Бет, една от касиерките, в момента беше свободна.

— Ще я размагнетизираш ли за мен? — попитах и поставих книгата на щанда.

— Разбира се — отговори тя, плъзвайки я над скенера. — Ще използваш ли правото си на отстъпка?

— Не я купувам — поклатих глава — само я вземам назаем.

— Можеш ли да правиш това? — попита и ми върна книгата.

— Да — излъгах — управителите могат.

Минути по-късно показах трофея си на невъзмутимата Обри и пуснах водата във ваната. Докато ваната се пълнеше, проверих съобщенията си — нищо, и прегледах пощата си, която бях прибрала на влизане. И тук нищо интересно. Доволна, че нищо друго не се нуждае от моето внимание, свалих дрехите си и се потопих във водните дълбини на ваната, като внимавах да не намокря книгата. Обри, свила се върху близкия шкаф, ме наблюдаваше с присвити очи, явно размишлявайки защо някой по собствено желание би поискал да се потопи във водата, да не говорим за по-дълго.

Помислих си, че мога да прочета и повече от пет страници, тъй като бях лишена от това през последните няколко дни. Когато прочетох петнайсет, открих, че остават три страници до следващата глава. Бих могла да спра, когато свърша тази. След като приключих, въздъхнах и се отпуснах назад, чувствайки се приятно уморена. Пълно блаженство. Книгите бяха много по-малко мръсни в сравнение с оргазмите.

На следващата сутрин отидох на работа щастлива и освежена. Когато около обяд, Пейдж ме откри, бях седнала на ръба на бюрото си и наблюдавах как Дъг играе на „Сапьори“. Щом я видях, скочих от мястото си, докато той припряно затваряше играта.

Пейдж не му обърна внимание и очите й се спряха върху мен.

— Искам да направиш нещо за Сет Мортенсен.

С неудобство си припомних коментара за секс робиня.

— Като например?

— Не знам — тя направи едва забележимо движение с глава, — каквото и да е. Той е нов в града. Все още не познава никого, така че социалният му живот вероятно е пълна скръб.

Като си припомних вчерашния хладен прием и трудностите в разговора, съвсем не бях изненадана от тази новина.

— Заведох го на обиколка.

— Не е същото.

— А брат му?

— Какво за него?

— Сигурна съм, че през цялото време поддържат социални контакти.

— Защо се противиш? Мислех, че си му почитателка.

Бях и то ревностна, но четенето на книгите му и общуването с него, се бяха оказали две съвсем различни неща. „Договорът Глазгоу“ беше забавно четиво, такъв беше и имейлът, който ми бе изпратил. Разговор обаче… липсваше. Разбира се, не можех да кажа това на Пейдж, така че се препирахме още известно време на тази тема, докато Дъг ни наблюдаваше с интерес. В крайна сметка се съгласих, противно на здравия си разум, ужасявайки се от перспективата дори само да припаря до Сет, да не говорим пък да се захвана с това.

Когато най-после в края на деня се приближих до него, бях напълно подготвена за ново отблъскване. Той обаче остави работата си и ми се усмихна.

— Здравей — поздрави ме той.

Настроението му изглеждаше много по-добро и аз реших, че държанието му от вчера навярно бе случайност.

— Здравей. Как върви?

— Не много добре. — Той леко почука с пръст по екрана на лаптопа и смръщи чело, когато се взря в него. — Малко са ми трудни. Просто не мога да усетя достатъчно добре тази сцена.

Бях завладяна от любопитство. Лоши дни с Къди и О’Нийл. Винаги си бях представяла, че общуването с подобни герои сигурно е постоянна тръпка. Върховно занимание.

— Звучи, сякаш имаш нужда от почивка. Пейдж се тревожи за социалния ти живот.

Очите му се спряха върху мен:

— О! Защо така?

— Мисли, че не излизаш достатъчно и че все още не познаваш никого в града.

— Познавам брат ми и неговото семейство. И Мисти — той направи пауза, — и теб.

— Това е добре, защото трябва да стана личният ти екскурзовод.

Устните на Сет леко се извиха, после поклати глава и отново погледна екрана.

— Наистина е много мило от ваша страна, но не е необходимо.