Тъгата на сукубата

Препрочетох писмото два пъти. Бях напълно сигурна, че за краткия период от запознанството ми със Сет не го бях чувала да изрича на глас толкова много думи, колкото беше написал. И не само това — тези думи бяха забавни, остроумни. Като миниатюрен роман за Къди и О’Нийл, предназначен само за мен. Коренна промяна след недодяланото му поведение тази сутрин. Ако лично ми беше казал нещо дори смътно напомнящо на това, вероятно щях да припадна.

— Невероятно — казах на екрана.

Част от мен се чувстваше умилостивена от писмото, докато друга част смяташе, че зает или не, той все пак можеше да бъде и малко по-тактичен. Останалата част от мен настояваше, че всички тези „мои части“ се нуждаят от терапия, а като оставим това, наистина трябваше да изляза да се видя с Ерик и да го разпитам за ловеца на вампири. Бързо изпратих отговор:

Благодаря за писмото. Предполагам, че ще преживея още един ден без книгата. Желая ти късмет с агентката на недвижими имоти и се увери, че имаш презерватив, когато правиш офертата си. Другите добри места за хранене в този район са „Хан & Синове“, кафенето „Слива — Домат“ и „Китайският лотос“.

Джорджина

Излязох от книжарницата. Веднага забравих за Сет и бях щастлива, че толкова рано през деня движението няма да е натоварено. Докато карах към Лейк Сити, лесно открих пресечката, за която ми бе казало момичето от „Кристъл Старц“, но търсенето на самия магазин се оказа повече от предизвикателство. Районът беше осеян с грозни молове и всякакъв вид магазини. Прочетох безброй билбордове и рекламни табели с надеждата да открия нещо обещаващо. Накрая мярнах малък неонов надпис АРКАНА, заврян в далечния ъгъл на едно рядко посещавано каре от магазини. Това трябваше да е.

Паркирах отпред, надявайки се да е отворено. Нямаше работно време или каквато и да е друга информация на вратата, но когато я бутнах, тя безпрепятствено се отвори. Щом влязох, усетих във въздуха наситения аромат на сандалово дърво, а от малка уредба на щанда долиташе тиха музика на арфа. Не видях никого в помещението и се разходих наоколо, възхищавайки се на това, което виждах. Покрай стените в редици бяха строени истински книги за митология и религия, напълно различни от крещящите боклуци в „Кристъл Старц“. Имаше и внимателно подредени декоративни кутийки с ръчно направени бижута, чиято изработка разпознах като дело на някои от местните майстори. Разнообразни ритуални предмети — свещи, тамян и статуетки, запълваха ъгълчетата и празните пространства, придавайки на цялото място приятна атмосфера.

— Госпожице Кинкейд, за мен е чест да ви видя отново.

Тъкмо се възхищавах на статуетка на Бялата Тара8 и при звука на гласа се обърнах. Ерик влезе в стаята и аз прикрих изненадата си от вида му. Кога беше остарял толкова? Бе възрастен още последния път, когато го видях — по тъмната му кожа имаше бръчки и косата му посивяваше, но не беше прегърбен и с дълбоки сенки под очите. Опитах се да си спомня последния път, когато бяхме разговаряли — не смятах, че е чак толкова отдавна. Пет години? Десет? При смъртните е много лесно да му изгубиш края.

— И аз се радвам да те видя. Не беше лесно да те открия. Трябваше да поразпитам в „Кристъл Старц“, за да разбера какво е станало с теб.

— Надявам се, че преживяването не е било прекалено… мъчително.

— Нищо, което да не мога да понеса. Освен това се радвам, че си се измъкнал оттам. — Огледах претрупания, слабо осветен магазин. — Новото ти място ми харесва.

— Не е кой знае какво и не ми носи много, но си е мое. Затова спестявах и ще прекарам тук последните си години.

Направих гримаса:

— Хайде сега, не ставай мелодраматичен. Не си чак толкова стар.

Усмивката му стана по-широка, а изражението му — леко саркастично.

— Нито пък вие, госпожице Кинкейд. Наистина, вие сте все така хубава както първия път, когато ви видях. — Той ми се поклони леко, навеждайки се по-ниско, отколкото някой с неговия гръб вероятно би трябвало. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Имам нужда от информация.

— Разбира се. — Той посочи към малка масичка близо до щанда, затрупана с книги и един свещник. — Седнете да изпием по чаша чай и ще си поговорим. Стига да не бързате?

— Не, имам време.

Докато Ерик донесе чая, аз разчистих масата, подреждайки книгите в спретнати купчини на пода. Когато той се върна с чайника, заговорихме за незначителни неща и отпивахме по малко, но умът ми беше другаде. Безпокойството ми трябва да си е проличало по начина, по който пръстите ми танцуваха по ръба на чашата и нетърпеливото ми потропване с крака. Накрая изплюх камъчето:

— Трябва да науча за ловците на вампири.

За повечето хора такава молба би била странна, но Ерик само кимна:

— Какво по-точно бихте искали да знаете?

— Всичко. Навиците им, как се разпознават. Всичко, каквото знаеш.