Тъгата на сукубата

— Не съм толкова сигурна. Мисля, че единственото, което ми се удава, е да се разкъсвам между нещата, които трябва да правя.

— Прозвуча като досада от живота. Защо? Много ли са нещата, които трябва да правиш?

Почти се задавих от смях, щом си помислих за всичко, което правех за оцеляването си като сукуба.

— Би могло да се каже. Имам предвид, не е ли така с всички?

— Да, разбира се, но трябва да има баланс между това, което искаш, и това, което трябва да правиш. Недей да затъваш само в онова, което „трябва“. Иначе не си заслужава да се живее и животът става просто оцеляване.

Завих следващия винт.

— Тази вечер си прекалено философски настроен, Декарт.

— Не се правя на интересен. Сериозен съм. Какво наистина искаш? От живота си? От бъдещето си? Например искаш ли да останеш в книжарницата?

— За известно време. Защо? Има ли нещо нередно в това?

— Не. Само изглежда съвсем обикновено. Прилича на начин да си запълваш времето.

Усмихнах се:

— Не, не е така. Но дори и да беше, все още можем да се радваме на обикновените неща.

— Да, но аз открих, че повечето хора мечтаят за по-вълнуващо призвание. Призвание, което е прекалено чалнато, за да се осъществи. Нещо, което е прекалено трудно, изисква изключително много работа или просто е „витаене в облаците“. Работник на бензиностанция, който мечтае да бъде рокзвезда. Счетоводителка, която иска да посещава курсове по история на изкуството вместо по статистика. Хората отлагат мечтите си, или защото ги смятат за неосъществими, или защото мислят, че ще ги осъществят „някой ден“.

Той спря да сглобява и лицето му стана още по-сериозно:

— Какво искаш ти, Джорджина Кинкейд? Каква е смахнатата ти мечта? Онази, за която тайно си фантазираш, но мислиш, че няма да постигнеш?

Честно казано, най-дълбокият ми копнеж беше да имам нормална връзка, да обичам и да бъда обичана без свръхестествени усложнения. Тъжно си помислих, че е нещо толкова дребно в сравнение с грандиозните му примери. Не беше налудничаво, а просто невъзможно. Не знаех дали искам любовта като начин да си наваксам заради брака, който бях разрушила, или просто защото годините ми бяха показали, че любовта би могла да бъде по-удовлетворяваща от това да си вечен слуга на плътта. Разбира се, и това имаше своите хубави моменти. Да си желан и обожаван бе нещо примамливо; нещо, за което повечето смъртни и безсмъртни копнееха. Но любовта и плътското желание не бяха едно и също.

Връзката с безсмъртен изглеждаше логичното решение, но служителите на ада бяха доказали, че не са идеалните кандидати за стабилност и обвързване. През годините бях имала няколко полузадоволителни връзки с такива мъже, но те не бяха довели до нищо.

Обяснението на всичко това обаче не беше предмет на разговор, който двамата с Роман щяхме да водим в скоро време, затова изповядах следващата си по ред фантазия, донякъде изненадана колко много исках да го направя. Хората не ме питаха често какво искам от живота. Повечето ме питаха каква поза предпочитам.

— Добре, ако не бях в книжарницата, а повярвай ми, аз наистина съм много щастлива там, бих искала да бъда хореограф на танцови шоута във Вегас.

Лицето на Роман се разтегна в усмивка:

— Виждаш ли? Това е точно онова чалнато, необичайно нещо, за което ти говорех. — Той се наведе напред: — Е, какво те задържа далече от разголените гърди и пайетите? Рискът? Сензациите? Какво ще кажат другите?

— Не — тъжно отвърнах, — само фактът, че не мога.

— „Не мога“ е…

— Имам предвид, че не мога да бъда хореограф, защото не умея да създавам танцови фигури. Опитвала съм. Не мога… не мога да създам нещо, което да си заслужава. Нищо ново. Не съм творчески тип.

Той се изсмя:

— Не го вярвам.

— Наистина, вярно е.

Веднъж някой ми беше казал, че безсмъртните не умеят да създават; че това е привилегия на хората, които горят от желание да оставят нещо след себе си след краткото си съществуване. Но аз познавах безсмъртни, които можеха да го правят. Питър винаги приготвяше някакви оригинални кулинарни изненади. Хю използваше човешкото тяло като платно. А аз? Аз никога не бях създала нищо, дори и когато бях смъртна. Причината беше у мен.

— Не знаеш колко упорито съм се опитвала да създавам. Уроци по рисуване. Уроци по музика. Аз съм абсолютният провал в най-лошия му вид, имитаторка на най-доброто на нечий чужд гений.

— Справи се много добре със сглобяването.

— По чужд дизайн и чужди указания. Блестяща съм в това. Умна съм и мога да разсъждавам. Мога да разбирам хората и да се сработвам с тях. Мога да подражавам, да науча правилните движения и стъпки. Очите ми например — посочих към тях аз — мога да гримирам също толкова добре, или още по-умело, от което и да е момиче в универсален магазин, но идеи и цветове заимствам от другите, от снимките в списанията. В грима ми няма нищо мое. Вегас? Мога да танцувам в шоу и да бъда перфектна. Сериозно, бих могла да съм звездата на всяко представление, стига да следвам хореографията на някой друг. Аз самата не бих могла да създам никакви движения, не и нещо важно или значимо.

Страничната дъска бе поставена.