Титан

Каупъруд, който постоянно проявяваше интерес към необикновеното в живота и знаеше да цени драмите, плод на провала или на успеха, веднага бе заинтригуван от тази покварена жена, оставила се в ръцете на съдбата. Полковник Джилис веднъж подхвърли, че с подкрепата на някой силен човек Нани Флеминг би могла да си възвърне положението в обществото. Тя умееше да затрогва хората — както и двете й деца, за конто не говореше никога. След като посети няколко пъти дома й, Каупъруд, дойдеше ли в Луисвил, прекарваше часове наред в разговор с нея. Веднъж влязоха в будоара й, мисис Картър взе от тоалетната масичка снимката на дъщеря си и я пъхна в чекмеджето. Каупъруд виждаше за първи път тази снимка. Едва успя да зърне на нея момиче на петнадесет-шестнадесет години. Но с вроденото си чувство за съвършеното и жизнено важното доби съвсем ясна представа от момичето — нежно, крехко дете с необикновено приятна усмивка, с красива, гордо вдигната глава, с тънък врат и израз на надменно превъзходство. Всичко това бе съчетано с лека досада, идеща под клепачите, сведени някак високомерно. Каупъруд бе очарован. Заради дъщерята почна да проявява интерес към майката, без всъщност да го изпитва.

Малко по-късно Каупъруд премина към конкретни действия, след като на витрината на един фотограф в Луисвил видя още една снимка на Беренис — доста голяма, увеличена, която мисис Картър бе поръчала да и направят от малка снимка, изпратена й преди време от дъщеря й. Беренис бе застанала равнодушно край камина в колониален стил, бе хванала небрежно широкопола сламена шапка и бе отпуснала леко единия си крак, а на лицето й играеше лека, неуловима усмивка. Всъщност това бе не усмивка, а само подобие на усмивка, а очите бяха широко отворени, лукави и престорено невинни. Снимката му хареса заради простотата си. Той не знаеше, че мисис Картър не е давала разрешение тя да бъде изложена. „Какво великолепно момиче!“, каза си Каупъруд и влезе в ателието да разбере какво може да направи, та фотографът да свали снимката и да унищожи негативите. Петдесет долара уредиха въпроса — негативи, оригинали, всичко. И все пак Каупъруд запази една снимка за себе си, която веднага сложи в рамка и окачи в жилището си в Чикаго — отиваше там понякога следобед да се преоблече набързо и се спираше да я погледа. Колкото повече я гледаше, толкова по-големи ставаха възхищението и любопитството му. Може би именно тя, мислеше си той, е родената аристократка, жената със знатен произход, въплъщението на идеала, слабо отражение на който бяха мисис Мерил и много други дами от висшето общество.

Не след дълго Каупъруд се озова отново в Луисвил и разбра, че мисис Картър е изпаднала в много тежко положение. Работите й се бяха объркали. Някой си майор Хейгънбак, доста известен гражданин, беше починал в дома й при странни обстоятелства. Той беше богат, женен и официално живееше със съпругата си в Лексингтън. Всъщност прекарваше там много малко време, а когато тя почина от разрив на сърцето, си живейте весело с една актриса на име мис Трент, която бе представил на мисис Картър за своя приятелка. От приказливия следовател полицията научи всичко. Във вестниците всеки момент щяха да се появят снимки на мис Трент, мисис Картър, майор Хейгънбак, съпругата му, както и много любопитни подробности за дома на мисис Картър, но се намесиха полковник Джилис и други влиятелни в обществото и политиката хора, които успяха да потулят историята, и въпреки това мисис Картър бе в отчаяние. Не бе очаквала такъв обрат на нещата. Някогашните й приятели се уплашиха и я изоставиха. Тя също се стресна. Когато Каупъруд я срещна, беше изпаднала в напълно човешко състояние — плачеше, очите й бяха зачервени.

— Е, хубава работа — възкликна той, щом видя мисис Картър, която, както подхождаше на случая, бе облечена в убито сиво, — само не ми казвайте, че нещо ви тревожи!

— Ох, мистър Каупъруд — поде прочувствено тя. — Толкова много неприятности имам след последната ни среща. Сигурно сте чули за смъртта на майор Хейгънбак? — Каупъруд кимна, тъй като беше подочул нещо от полковник Джилис. — Полицията току-що ме предупреди, че трябва да напусна града, а и собственикът ми каза да освободя къщата. Ако не бяха двете ми деца… — Тя докосна разчувствана очите си.

Каупъруд се замисли, изпълнен с любопитство.

— Имате ли къде да отидете? — попита я.

— Имам вила в Пенсилвания — сподели мисис Картър, — но е невъзможно да отида там през февруари. При това безпокоя се как ще изкарвам прехраната си. Досега разчитах единствено на това. — Тя посочи стаите.

— Вилата в Пенсилвания ваша ли е? — попита Каупъруд.

— Да, но не струва кой знае колко, а и не мога да я продам. От известно време се мъча да го направя, тъй като на Беренис й е омръзнала.

— А не разполагате ли със спестени пари?

— Изхарчих всичко по тази къща и за издръжката на децата. Опитвам се да дам възможност на Беренис и Ролф да се уредят някак в живота.