Титан

При повторното споменаване на името на Беренис мислите на Каупъруд се насочиха към онова, което наистина го интересуваше у мисис Картър. Една малка помощ на майката не би му натежала кой знае колко. Освен това този жест вероятно щеше в края на краищата да се увенчае със среща с дъщерята.

— Защо не се откажете от всичко това? — каза най-сетне той. — Не е работа за вас, ако държите на децата си. Те не биха го преживели. Нали искате да въведете отново дъщеря си във висшето общество?

— О, да — отвърна почти умолително мисис Картър.

— Ето виждате ли — каза Каупъруд, който, обмисляше ли нещо, почти винаги прибягваше до този рязък, студен и делови тон. В случая го ръководеха чисто човешки чувства. — Е, защо тогава не поживеете във вилата си в Пенсилвания или пък не заминете за Ню Йорк? Не можете да останете тук. Изпратете с кораб или продайте всички неща — той махна към стаите.

— С радост бих го сторила — отвърна мисис Картър, — стига да знаех как да го направя.

— Послушайте ме и заминете засега в Ню Йорк. Уредете тукашните си сметки, а по-нататък аз ще ви помогна — поне на първо време. Можете да започнете отначало. Всичко това е много лошо за децата ви. Ще се погрижа за вашия син, когато стане достатъчно голям. А що се отнася до Беренис — той изрече името й нежно, — ако тя остане в училището, докато навърши деветнадесет-двадесет години, ще успее да си създаде връзки в обществото, които ще й помогнат много в бъдеще. А вие на всяка цена трябва да избягвате тукашните си стари приятели. Дори е за предпочитане да заведете малко Беренис в чужбина, след като завърши училище.

— Да, стига да мога — въздъхна доста неуверено мисис Картър.

— Добре, направете онова, което ви казах, а после ще видим — каза Каупъруд. — Ще е жалко, ако заради тази случка животът на двете ви деца бъде съсипан.

Мисис Картър разбра, че чрез Каупъруд, стига той да пожелае да бъде щедър, може би ще се измъкне от блатото на мизерията, затова беше готова да даде израз на огромната си благодарност, но видя, че той е хладен, и се въздържа. Макар и понякога, когато искаше, да бе много сърдечен и щедър, Каупъруд често бе и студен. Сега той си мислеше за възвишената душа на Беренис Флеминг, която можеше да има голяма стойност за него.

Глава XLI ДЪЩЕРЯТА НА МИСИС ФЛЕМИНГ

По времето, когато Каупъруд се запозна с майка й, Беренис Флеминг учеше в пансиона за благородни девици на госпожици Брустър на Ривърсайд драйв в Ню Йорк, едно от най-недостъпните учебни заведения в Щатите. Общественият престиж и връзките на семейства Хедън, Флеминг и Картър бяха достатъчни момичето да бъде прието, макар че положението на майка й в обществото все повече се влошаваше. Високо, нежно момиче, както си я представяше Каупъруд, с червеникавозлатиста коса, напомняща донякъде косата на Ейлийн, тя не приличаше на никоя от жените, която той беше срещал дотогава. Дори на седемнадесет години се открояваше с необяснимото си превъзходство, което привличаше трескавото прекомерно внимание на по-обикновените момичета, даващи израз на първичните си чувства, като се прехласваха пред своя кумир.

Дума да няма, необикновено момиче! Дори на тази възраст, когато, както можем да предположим, не бе нищо повече от едно пораснало дете, тя осъзнаваше дълбоко в себе си, че е изключителна жена, че ще привлича вниманието, че някой ден ще се издигне в обществото. Със светло лице с лунички, покриващо се понякога със силна руменина, със загадъчни, дълбоки, тъмносини като на котка очи, с тънък нос, доста приятна уста, съвършени зъби и наистина красива брадичка, тя стъпваше с някаква котешка грация — небрежно, високомерно, плавно, с движения в съвършена ритмична хармония с линиите на тялото й. Едно от любимите й забавления в трапезарията, когато ги нямаше възпитателните, беше да слага върху главата си като азиатка или африканка шест чинии и кана с вода и да пристъпва, грациозно полюшвайки бедра, без да мърда раменете, врата и главата си. Момичетата седмици наред я молеха да повтаря този „номер“, както го наричаха те. Друг път тя слагаше ръце на гърба си и устремена напред, имитираше „Крилатата богиня на победата“, копие на статуята, украсяваща залата на библиотеката.

— Знаеш ли — уверяваше я една малка червенобузеста нейна почитателка, — тя сигурно е била като теб. Главата й сигурно е била като твоята. Прекрасна си, когато я имитираш.

Вместо отговор дълбоките, почти мастилени очи на Беренис се обръщаха към нейната обожателка сериозно и равнодушно. Тя мълчеше и с това винаги внушаваше благоговение.