Титан

Пансионът с всичките благородни дами, които го ръководеха — важни, невежествени конвенционалистки, наподобяващи стари кукумявки, които държаха и на най-малките дреболии от установения ред, — беше като шега за Беренис. Тя съзнаваше колко тежи той в обществото, но още петнадесет-шестнадесетгодишна го беше надраснала. Чувствуваше превъзходството си над своите възпитателки и особено над своите съученички — всички уж с високо обществено положение, — които се трупаха около нея да слушат как говори, как пее, как декламира или имитира някого. Беренис бе дълбоко, пламенно, възторжено убедена в цената си като човек, но не защото е наследила общественото си положение, а защото притежаваше вътрешна стойност, артистично и съвършено тяло. Едно от най-големите й удоволствия беше да се разхожда сама в стаята си — понякога нощем, на угасена лампа, на слаба лунна светлина, да застава в различни пози и да разглежда тялото си, да танцува наивно, грациозно и леко като древните гъркини, уж, без да влага някаква чувственост. Но дали беше така? Под дрехата с цвят на слонова кост, която обикновено носеше, тя чувствуваше добре тялото си — всяка негова фибра. Веднъж записа в дневника си, който водеше тайно — още един артистичен порив или, ако искате, прищявка: „Кожата ми е прекрасна. Прелива от богат живот. Обичам я, обичам и силните си мускули под нея. Обичам ръцете, косата и очите си. Ръцете ми са дълги, тънки и нежни, очите ми са тъмни, мастиленосини, косата ми е кестенява, ръждивочервена, гъста и мека. Дългите ми, здрави и неуморни нозе могат да танцуват цяла нощ. О, обичам живота! Обичам живота!“

Не бихте нарекли Беренис Флеминг чувствена — макар и да беше, защото тя умееше да се владее. Очите й лъжеха. Лъжеха целия свят. Те ви оглеждаха внимателно със спокойна savoir faire26, с подигравателно предизвикателство и само леката насмешка в ъглите на устните подсказваше какво говори този поглед: „Не можете да ме разгадаете, не можете да ме разгадаете.“ Беренис накланяше глава на една страна, усмихваше се, лъжеше (но не с думи) и се преструваше, че е съвсем невинна. И наистина засега бе. Имаше обаче нещо друго — съкровените и убеждения, които усърдно се опитваше да прикрива. Хората ли! Те никога нямаше да разберат що за човек е тя! Никога!

Каупъруд за първи път видя тази Цирцея, дъщеря на толкова злочеста майка, при едно пътуване до Ню Йорк втората пролет, след като си бе запознал с мисис Картър в Луисвил. Беренис щеше да участвува в тържеството по случай края на учебната година в пансиона на Брустър и мисис Картър реши да замине за Ню Йорк, придружена от Каупъруд. Каупъруд отседна в хотел „Нидерландия“, а мисис Картър — в много по-скромния „Гренобъл“, но отидоха заедно да посетят това въплъщение на съвършенството, чиято фотография вече месеци наред стоеше в жилището му в Чикаго. Въведоха ги в донякъде мрачната приемна на пансиона и след малко Беренис се появи безшумно: висока и стройна, възхитително грациозна. Каупъруд забеляза от пръв поглед, че тя оправдава всички обещания от снимката, и бе във възторг. Усмивката й му се стори странна, лукава, умна и все пак детинска и дружелюбна. Без дори да погледне, тя пристъпи, протегна ръце неподражаемо артистично и възкликна донейде превзето, но все пак непринудено:

— Мамо, скъпа! Най-после си тук! Знаеш ли, цяла сутрин си мисля за теб. Не бях сигурна дали ще дойдеш днес, ти така често променяш решенията си. Нощес дори май те сънувах.

Тя все още носеше дрехи, стигащи до обувките и, сега беше с модна пола от шумоляща коприна. Беше си позволила и да си сложи някакъв лек парфюм.

Каупъруд виждаше, че мисис Картър се гордее много с дъщеря си, макар и да бе малко нервна заради превъзходство на момичето и неговото присъствие. Разбра бързо и че Беренис го мери с крайчеца на окото — единственият поглед, който тя благоволи да му отправи под дългите си мигли, беше достатъчен, та да определи съвсем точно възрастта на Каупъруд, силата, чара, богатството и светската му обиграност. Беренис безпогрешно го причисли към хората, които имат тежест в някаква област, вероятно във финансите, към многобройните кадърни мъже, които майка й, изглежда, познаваше. Винаги се беше удивявала на майка си. Неговите големи сиви очи, които я проучваха бързо и проницателно, й харесаха, те бяха ласкави и умни. Макар и млада, Беренис разбра веднага, че той обича жените и явно я смята за очарователна, но според нея не бе редно да му отделя повече внимание. Предпочиташе да се посвети най-вече на любимата си майка.

— Беренис — каза небрежно мисис Картър, — запознай се с мистър Каупъруд.

Момичето се обърна и за миг го погледна прямо и все пак снизходително с очи, които се сториха на Каупъруд два дълбоки мастиленосини кладенеца.

— Майка ви ми е говорила от време на време за вас — каза любезно той.

Тя отдръпна хладната си, тънка и мека като восък ръка и се обърна отново към майка си, без да пророни и дума, без следа от смущение. Каупъруд, изглежда, не й правеше никакво впечатление.