Титан

Тя ги огледа с любещ майчински поглед, което според Каупъруд й правеше чест. Помисли си, че ще е много лошо, ако надеждите й за децата се окажат напразни. И по всяка вероятност щеше да стане точно така. Животът беше много жесток. Каква странна жена, каза си той, толкова да обича и да се грижи за децата си и в същото време да се поддава на пороците на мъжете. Чудно как е родила тези деца.

Беренис бе с бяла пола, бели обувки за тенис в бледокремава копринена блуза, която много й отиваше. От играта страните и бяха много румени, почти червени, а тъмночервената й коса бе разрошена. Каупъруд и мисис Картър завиха към вратата в живия плет и влязоха откъм запад, но Беренис продължи да играе и бе толкова улисана, че дори не ги погледна. За нея той бе просто приятел на майка й. Каупъруд забеляза с неволен възторг колко грациозни са нейните движения — мигновените положения, които тя заемаше, излъчваха чудно естествено очарование. Искаше му се да го сподели с мисис Картър, но се сдържа.

— Енергична игра — отбеляза той и хвърли доволен поглед. — И вие ли играете?

— Навремето да! Но сега рядко. Понякога си опитвам силите с Ролф или Беви, но те и двамата ме бият жестоко.

— Беви ли? Кой е Беви?

— Това е галеното име на Беренис. Ролф я наричаше така, когато беше съвсем малък.

— Беви! Много хубаво име!

— И аз го харесвам. Понякога ми се струва, че й подхожда, но не знам защо.

Беренис се появи преди вечеря, освежена от банята, в светла лятна рокля, която се стори на Каупъруд особено елегантна с безчетните си волани, тъй като момичето явно беше без корсет. Въображението му обаче беше завладяно от лицето — тясно, издължено и красиво, и от ръцете й, които бяха изящни, но силни. За миг тя му напомни за Стефани, но брадичката й беше закръглена, по-волева, по-нежна, но и по-упорита. Очите й също бяха по-проницателни и по-неуловими, макар и доста лукави.

— Ето, че се виждаме пак — поде Каупъруд малко сдържано, когато тя излезе на терасата и се отпусна равнодушно в един плетен стол. — Когато ви видях последния път в Ню Йорк, бяхте погълната от пансиона.

— От това, да нарушавам реда. Не, не съм права, по-лесно е да нарушаваш правилата. Ей, Ролф — подвикна безразлично тя през рамо, — джобното ти ножче е в тревата.

Пренебрегнат, Каупъруд замълча.

— Кой спечели увлекателната игра?

— Аз, разбира се. Винаги печеля на тедърбол.

— О, така ли? — подхвърли Каупъруд.

— Исках да кажа, че печеля срещу брат си. Той е много слаб. — Беренис се извърна на запад — къщата беше с изглед към юг — и се вгледа в пътя откъм Страудсбърг. — Обзалагам се, че това е Хари Кемп — добави тя сякаш на себе си. — Ако е той, носи ми пощата, стига да има изобщо поща.

Беренис пак се изправи и изчезна в къщата, откъдето се появи след малко и хукна към вратата на около стотина крачки. На Каупъруд му се стори, че тя не стъпва, а плава, толкова леки и грациозни бяха движенията й. Пред къщата спря кабриолет, каран от младеж с модно синьо сако, бели панталони и бели обуща.

— Имате две писма — извика той с тънък, почти писклив глас. — А аз си мислех, че ще са поне осем-девет. Ужасна жега, нали?

Държеше се учтиво, макар и малко лигаво, и Каупъруд веднага го причисли към глупаците. Беренис взе писмата с пленителна усмивка. Тя профуча край него, зачетена в тях, без да му обръща внимание. След малко Каупъруд чу приятния й глас отвътре.

— Мамо, семейство Хагърти ме канят за последната седмица на август. Почти съм решила да се откажа от Туксидо и да замина. Бес Хагърти ми харесва.

— Сама трябва да решиш, скъпа. В Таритаун ли отиват или в Лун Лейк?

— Разбира се, че в Лун Лейк — долетя гласът на Беренис.

Вече започва да води светски живот, помисли си Каупъруд. И добре започва. Семейство Хагърти бяха богаташи, собственици на каменовъглени мини в Пенсилвания. Харис Хагърти, за чието семейство очевидно говореше Беренис, притежаваше поне шест-осем милиона долара. Тези хора се движеха сред висшите кръгове на обществото.

След вечеря всички отидоха в Садлър Рън, в клуба „Садлър“, където щеше да има танци и разходки на луна. Докато пътуваха, Беренис се държеше студено и Каупъруд почувствува за първи път в живота си, че започва да остарява. Колкото и жизнени да бяха умът и тялото му, той непрекъснато си повтаряше, че вече е на петдесет и две години, докато тя е едва на седемнадесет. Защо младостта все още го теглеше? Беренис беше с пищна рокля от дантела и коприна, от която се показваха голите й гладки млади рамене и изящният, царствен изваян врат. Зад закръглените черти на раменете прозираше скритата в тях сила. „Може би вече е твърде късно — каза си той. — Остарявам.“

От свежестта на хълмовете в лунната вечер лъхаше тъга.