Титан

— И вярваш ли, че е така?

— Не зная. Но все пак ми се струва, че да. Въпреки всичко не мисля, че двете неща са свързани. Завиждат му заради парите, и то всички. Този Ханд е много силен.

Малко след това Каупъруд се отби при директора на Чикагското кредитно дружество и попита:

— Е, Джуда, какво става с облигациите на северозападните трамвайни линии?

— Каквото си и мислех, Франк — отвърна тихо Адисън. — Налага се да потърсим тези пари извън Чикаго. Ханд, Арнийл и останалите от шайката са решили да се обедният против нас. Ясно е като бял ден. Искат да те разорят на всяка цена. Предполагам, че и оставката ми е допринесла за това. При всички положения банките, с които те са свързани по някакъв начин, до една ми отказаха. За да се убедя, че е така, се обадих дори на старата малка „Търд нешънъл“ в Лейк Вю, както и на „Дроувърс и трепдърс“ от Четиридесет и седма улица. Това е банката на Чарли Уолин. Когато бях в „Лейк нешънъл“, той непрекъснато се навърташе и ме крънкаше за нещо. Сега ми заявява, че неговите директори му наредили да не участвува в нищо, което му предлагаме. И така е навсякъде — страх ги е. Попитах Уолин знае ли защо директорите са против Чикагското дружество и против теб, но в началото той каза, че нямал представа защо. После ми предложи да намине някой ден и да обядваме заедно. Това са най-глупавите стари щрауси, които някога съм срещал. Сякаш като отказват да ни отпуснат заем тук, ще ни принудят да се откажем. Щом им харесва, нека си правят каквото искат със своите стари никакви банки. Ако се наложи, ще замина за Ню Йорк и само за ден и половина ще намеря двадесет милиона долара.

Адисън се бе поразгорещил. Преживяването беше ново за него. Каупъруд само засука мустаци и язвително се усмихна.

— Добре, не се вълнувай — каза той. — Ти ли ще заминеш за Ню Йорк, или да отида аз?

Обсъдиха проблема и решиха да замине Адисън. Когато пристигна в Ню Йорк, той бе изненадан, че враговете на Каупъруд от Чикаго, кой знае как, са започнали да пускат корени и в източните щати.

— Ще ни кажа как стоят работите — отбеляза Джоузеф Хекелхаймър, дребен, самодоволен и хитър човек, оглавяващ международната банкерска къща „Хекелхаймър, Готлеб и К°“, към когото се обърна Адисън. — От Чикаго дочуваме странни слухове за мистър Каупъруд. Някои твърдят, че е платежоспособен, други — точно обратното. Той притежава няколко много добри концесии, обхващащи голяма част от града, но те са със срок само двадесет години и изтичат най-късно през 1903 година. Както разбирам, настроил е срещу себе си всички в Чикаго, включително и някой много влиятелни хора, и положително ще му е доста трудно да поднови концесиите си. Аз наистина не живея в Чикаго. Не съм достатъчно осведомен, но нашият представител в западните щати ми каза, че е така. Доколкото схващам, мистър Каупъруд е много способен, но щом всички тези влиятелни хора са настроени против него, те могат да му причинят големи неприятности. Обществеността се настройва много лесно.

— Постъпвате крайно несправедливо спрямо този много способен човек — отговори Адисън. — Почти всеки, който се заема с нещо, който преуспява и го върши умно, поражда голяма завист. Влиятелните лица, за които споменахте, изглежда, искат да се разпореждат в Чикаго както у дома си. Те наистина смятат, че градът е техен. Всъщност не те са създали града, а градът е създал тях.

Мистър Хекелхаймър вдигна вежди. Сложи добре гледаните си бели възпълни ръце върху долните копчета на издутата си жилетка.

— Общественото мнение е мощен фактор във всички тези начинания — каза той почти с въздишка. — Както знаете, успехът на човека донякъде зависи от способността му да не си създава врагове. Възможно е мистър Каупъруд да е достатъчно силен, за да преодолее всичко това. Не зная. Не го познавам. Съдя единствено от онова, което чувам.

Сдържаното отношение на мистър Хекелхаймър издаваше, че тук са задухали други ветрове. Този човек беше неописуемо богат. Фирмата „Хекелхаймър, Готлеб и Ко“ контролираше главните железопътни компании и банки в Щатите. Тяхното благоразположение не бе за подценяване.

Беше ясно, че ако в най-скоро време в Чикаго не настъпят благоприятни за Каупъруд събития, слуховете за него, плъзнали в Ню Йорк, можеха да накарат банките, поне най-крупните, да се откажат по-късно от неговите акции. Те можеха да затворят вратите дори на по-малките банки и да разтревожат частните вложители.

Когато Адисън разказа всичко това на Каупъруд, той се ядоса. Дори побесня. Съзнаваше, че пръст имат Шрайхарт, Ханд и останалите, които правеха всичко възможно, за да го злепоставят.

— Нека си говорят — каза сърдито той. — Градските трамваи са мои. Тези типове няма да ме изгонят оттук. Ако се наложи, мога да продавам акции и облигации на всички. Много хора ще се радват да вложат парите си в тези предприятия.