Титан

Каупъруд хареса този човек заради артистизма и ерудицията му, личеше, че той е кадърен, умел, чувствителен и увлечен по науката. Всеки сериозен човек, който работеше истински било за себе си, било за другите, го изпълваше с възхищение.

— И ще стигнат ли четиридесет хиляди долара? — попита тон.

— Да, сър. С четиридесет хиляди долара ще си осигурим най-малкото обектива.

— А как стоят нещата със земята, сградите, телескопната тръба? Подготвили ли сте всичко?

— Още не, но след като за шлайфане на лещата ще са необходими поне четири години, имаме достатъчно време да се погрижим за останалото. Все пак пече сме избрали място на брега на езеро Джинива, но нима да се откажем нито от земя, нито от апаратура, стига да знаем откъде да ги получим.

И отново равните блестящи зъби и пронизващите очи зад очилата.

Каупъруд разбра, че му се открива чудесна възможност. Попита колко ще струва цялото начинание. Доктор Хупър предположи, че триста хиляди долара ще стигнат за всичко — за леща, телескоп, земя, апаратура, сграда, с една дума, за цялото величествено съоръжение.

— II какви средства сте набавили за обектива?

— Засега едва шестнадесет хиляди.

— А кога ще ги получите?

— На части — по десет хиляди годишно за четири години. Само колкото да възложим направата на лещата.

Каупъруд се замисли. Сумата от десет хиляди годишно в продължение на четири години представляваше най-обикновена заплата, а той беше сигурен, че до края на този срок ще бъде в състояние да осигури много лесно и остатъка от парите. Тогава ще бъде много по-богат, плановете му ще бъдат много по-зрели. Прославеше ли се (пали с лека ръка щеше да даде веднага триста хиляди долара за телескоп, който след време щеше да бъде наречен на негово име), той без съмнение би могъл да намери пари за начинанията си в Чикаго и в Лондон, и в Ню Йорк, и навсякъде другаде. Само за един ден щеше да се прослави в цял свят. Каупъруд замълча, в загадъчните му очи изобщо не личеше великолепното видение, изпъкнало пред него. Най-сетне! Най-сетне!

— Какво ще кажете, мистър Хупър — поде любезно той, — ако вместо, както сте намислили, десет души ви дадат по четири хиляди, се намери един-единствен човек, който да ви даде четиридесет хиляди долара на годишни вноски от по десет хиляди? Така става ли?

— Скъпи мистър Каупъруд — възкликна разпалено докторът с блеснали очи, — да разбирам ли, че лично вие бихте искали да дадете тези пари за лещата?

— Да. Но при едно условие, мистър Хупър.

— И какво е то?

— Правото да покрия разходите за земята и сградата, всъщност за целия телескоп. Надявам се, че докато не се споразумеем напълно, този разговор ще си остане между нас? — добави предпазливо и дипломатично той.

Новият ректор на университета скочи и го изгледа с огромна благодарност и одобрение. Беше зает и претоварен от работа човек. Имаше твърде много задачи. Така че всеки товар, паднал от раменете му, го облекчаваше извънредно.

— Ако имах правото, мистър Каупъруд, още сега щях да приема с благодарност от името на университета вашето предложение. За да спазя формалностите, съм длъжен да докладвам въпроса пред университетското настоятелство, но не се съмнявам в резултата. Не очаквам нищо друго освен изпълнено с благодарност одобрение. Позволете ми още веднъж да ви благодаря.

Те си стиснаха сърдечно ръцете и солидният университетски служител се втурна навън. Каупъруд се отпусна бавно на стола. Притисна върховете на пръстите си и си позволи за миг да помечтае. После извика стенографката и започна да й диктува. Не се осмеляваше — да признае дори пред себе си колко полезно можеше да се окаже всичко това за него.