Титан

Когато към десет и нещо пристигнаха в „Садлър“, там вече се бе събрала младостта, красотата на цялата околност. Мисис Картър, която привличаше вниманието с тъмнорозовата си бална рокля със сърма по нея, очакваше Каупъруд да танцува с нея. И той наистина я покани, но нито за миг не сваляше очи от Беренис, която цяла вечер танцува с елегантните младежи ту валс; ту полка. По онова време на мода бе един нов танц, с жизнерадостни стъпки напред — първо вдигат единия, а после другия крак, обръщат се, тичат назад, отново подскачат, бързо се завъртат и опират гръб в гърба на партньора си. Лека и подвижна, Беренис му се струваше живо въплъщение на духа на танца — тя танцуваше, забравила всички и всичко освен самия танц, символ на нежността, на някакъв далечен и приказен дух на веселието. Каупъруд беше изумен и дълбоко развълнуван.

— Беренис — каза мисис Картър, когато девойката дойде през почивката при нея и Каупъруд, които седяха на лунната светлина и обсъждаха висшето общество в Ню Йорк и Кентъки, — не си ли запазила един танц за мистър Каупъруд?

За миг Каупъруд се почувствува крайно засегнат и каза, че вече не му се танцува. Каква глупачка е тази мисис Картър, помисли си той.

— Май че съм обещала всички танци — отвърна безразлично дъщеря й. — Все пак мога да откажа някой.

— Не, не заради мен, моля ви — каза Каупъруд. — Не ми се танцува повече, благодаря ви.

Сега той почти я мразеше заради тази нейна бездушност. И въпреки всичко не беше така.

— Беви, говори ли се така! Струва ми се, че тази вечер се държиш много лошо..

— Недейте, недейте! — намеси се доста остро Каупъруд. — Не е необходимо. Вече не ми се танцува.

Беви го погледна за миг някак особено, с един единствен замислен поглед.

— Все пак има танц, който не съм обещала — каза тихо тя. — Просто се пошегувах. Не искате ли да потанцувате с мен?

— Естествено, не мога да ви откажа — отвърна хладно Каупъруд.

— Тогава следващият танц — пророни Беренис.

Станаха да танцуват, но Каупъруд беше толкова ядосан, че се държеше доста студено, заради случилото се преди малко се чувстваше скован и непохватен. Тази хлапачка бе успяла да сломи вродената му самоувереност. Но малко по малко танцуващата й душа го завладя и той се усети по-спокоен, по-подвижен. Тя се притисна до него и го увлече в някакво странно хармонично цяло.

— Танцувате прекрасно — отбеляза Каупъруд.

— Обичам да танцувам — отвърна Беренис. Вече бе достатъчно висока за него.

Скоро танцът свърши.

— Искам да отидем при сладоледа — каза му тя.

Той я поведе развеселен, но и смутен от нейното отношение към него.

— Добре се забавлявате, като ме дразните, нали? — поде Каупъруд.

— Не, не ви дразня, само съм уморена. Вечерта ме отегчава. Наистина искам да се приберем.

— Разбира се, можем да си тръгнем веднага щом пожелаете.

Когато стигнаха до бюфета, Беренис пое сладоледа от ръката му и го погледна със студените си матовосиви очи — очи, напомнящи неглазирани холандски плочки.

— Простете ми — каза тя. — Държах се грубо. Не успях да се овладея. Тук не ми харесва.

— Не забелязах да сте груба — излъга великодушно той и отношението му към нея напълно се промени.

— Така беше и се надявам да ми простите. Много ви моля.

— От все сърце ви прощавам, но не знам за какво.

Каупъруд почака, отведе я обратно и я предаде на младежа, който я чакаше. Проследи я с поглед, докато тя започна да танцува, а после заведе майка й при кабриолета. Беренис не се прибра с тях, щеше да я доведе някой друг. Каупъруд се питаше кога ли ще се върне тя, къде е стаята й, дали наистина съжалява и… Докато той заспиваше, Беренис Флеминг и нейните матовосини очи не му излизаха от главата.

Глава XLIII ПЛАНЕТАТА МАРС