По това време В: града съществуваха няколко обществени прослойки — хора, които, внезапно забогатели след голяма беднота, не можеха така лесно да забравят, селската, черква и селския манталитет, други, наследили, богатство, или преселили се от източните щати, където благосъстоянието не беше нещо ново, разбираха повече от savoir faire16 на играта, и най-сетне, новобогаташите, които виждаха стремежа към по-бляскав живот в Америка и на които започваше да им се иска да блеснат в него — те бяха най-младите. Едва започваха да мечтаят за танци в Кинсли, за празненства и летни забави като европейските, за каквито все още беше рано. Първата група, макар и най-тъпата и глупавата, все пак бе най-могъщата, понеже бе най-богата, а парите бяха най-важното мерило. Увеселенията, които организираха тези хора, бяха глупави до безумие, те всъщност се свеждаха до гости през седмицата и до посещения в неделя следобед у този или онзи издигнал се в обществото. Целта на всичко това беше да видиш и да те видят. Тези хора бягаха от всичко ново, било то мисъл или действие. Всъщност желани за тях бяха само шаблонните мисли и постъпки, баналното. Те за нищо на света не биха приели в къщата си някоя актриса, както понякога се случваше в източните щати или в Лондон, дори и на певците и на художниците гледаха с неодобрение. Знае ли човек какво може да стане! Но ако някой принц от Европа се отбиеше в Чикаго (което не ставаше никога) или пък някой магнат от висшето общество на източните щати останеше ден-два, чикагските богаташи и първенци бяха готови да се скъсат от тичане, за да им угодят.
Каупъруд бе усетил всичко това още е пристигането си, но се надяваше, че ако стане богат и достатъчно силен, те с Ейлийн, подпомогнати от хубавата си къща, биха могли да изиграят ролята на маята, от която бухва хлябът. За нещастие Ейлийн явно изгаряше от нетърпение да използва възможностите, които можеха да им донесат обществено признание и равенство, ако не и превъзходство. Подобно на първобитните хора, които са неподготвени да се защитават и са във властта на ужасните капризи на природата, Ейлийн понякога почти се разтреперваше при мисълта за евентуален провал. Почти от самото начало тя разбра — с темперамента си няма да може да се сближи с някои светски дами. Съпругата на Ансън Мерил, известния крал на манифактурата, която Ейлийн срещна веднъж в един от магазините в деловата част на града, и направи впечатление на твърде студена и надменна. Мисис Мерил имаше високо самочувствие и добро образование и смяташе, че е трудно да си намери подходящо общество в Чикаго. Израснала в източните щати — в Бостън, — тя беше запозната отлично с живота на висшето-общество в Лондон, където бе ходила няколко пъти. В най-добрия случай Чикаго бе за нея свърталище на търгаши. Предпочиташе Ню Йорк или Вашингтон, но беше принудена да живее тук. И затова гледаше надменно почти на всички, с които благоволяваше да поддържа връзки, като държеше високо глава, премрежваше уморено очи и вдигаше вежди, за да покаже колко банално й се вижда всичко.
Мисис Хенри Хъдълстоун посочи за първи път мисис Мерил на Ейлийн. Мисис Хъдълстоун беше съпруга на фабрикант на сапун и живееше много близо до къщата, в която засега се бяха установили Каупърудови, но те с мъжа й не принадлежаха към висшето общество. Тя бе подочула, че семейство Каупъруд са богати и са приятели на Адисънови, както и че се канят да строят голяма и представителна къща за двеста хиляди долара. (Цените на къщите винаги нарастват в мълвата.) Това й стигаше. Живееше на три къщи от семейство Каупъруд и се отби у тях, за да остави визитната си картичка, и Ейлийн, която искаше да се докара пред този и онзи, се отзова. Мисис Хъдълстоун беше дребна и не много привлекателна, всъщност обиграна в светските работи и изключително практична.
— Тъкмо говорехме за мисис Мерил — каза мисис Хъдълстоун този ден, — ето я при щанда за дрехи. Винаги носи лорнета си по един и същи начин.
Ейлийн се обърна и огледа критично високата, тъмнокоса и стройна жена от висшето общество на западните щати с много пренебрежително и високомерно държане.
— Не я ли познавате? — попита Ейлийн, изпълнена с любопитство, като я гледаше спокойно.
— Не! — отвърна мисис Хъдълстоун, сякаш се оправдаваше. — Те живеят в Северната страна, а хората от различните квартали не общуват много помежду си.
Всъщност видните семейства се славеха с това, че се поставяха над това произволно деление на „квартали“ и подбираха своите приятели и от трите краища на града.
— А! — отбеляза спокойно Ейлийн. Тайничко я дразнеше мисълта, че мисис Хъдълстоун е сметнала за необходимо да й посочи мисис Мерил като дама с по-високо положение.
— Знаете ли, струва ми се, че си боядисва лекичко веждите — подхвърли мисис Хъдълстоун, като разглеждаше със завист мисис Мерил. — Говори се, че мъжът й не бил сред най-верните съпрузи. Има една жена, някоя си мисис Гладънс, която живее много близо до тях и към която той проявявал подчертан интерес.