Титан

Тук Ейлийн беше обхваната от нещо като детски възторг.

— Знаеш ли — каза тя съвсем сериозно на Каупъруд на втората сутрин, — англичаните не знаят да се обличат. Мислех, че не е така, но най-елегантните от тях подражават на французите. Вземи например онези мъже, които видяхме снощи в „Кафе д’Англе“. Нито един от англичаните, които срещнах, не може да се сравнява с тях.

— Ти имаш екзотичен вкус, скъпа — отвърна Каупъруд, който я наблюдаваше с приятно любопитство, докато затягаше вратовръзката си. — Френският елегантен свят е твърде изискан, контешки. Струва ми се дори, че някои от тези млади мъже са с корсети.

— И какво от това? — отвърна Ейлийн. — На мен ми харесва. Ако ще бъдеш елегантен, защо тогава да не бъдеш много елегантен?

— Зная, че твоите разбирания са такива, мила — каза той, — но трябва да има мярка. Понякога отиваме твърде далеч. Налага се да правим компромиси с риск дори да не изглеждаме толкова добре, колкото бихме могли. Не бива да сме толкова очебийно различни от околните, дори и да е в наша полза.

— Знаеш ли — прекъсна го тя и го погледна, — струпа ми се, че някой ден ще станеш много назадничав като братята ми.

Тя се приближи, оправи вратовръзката му и приглади косата му.

— Е, един от двама ни трябва да бъде назадничав за доброто на семейството — забеляза полуусмихнат той.

— Все пак не съм сигурна, че това ще си ти.

— Какъв прекрасен ден! Погледни само колко са красиви онези статуи от бял мрамор. Къде ще ходим, в Клюни, Версай или Фонтенбло? Тази вечер трябва да гледаме Сара Бернар в „Комеди Франсез“.

Ейлийн беше много весела. Прекрасно беше да пътува най-сетне със своя законен съпруг.

Точно по време на това пътуване вкусът на Каупъруд към изкуството и живота и решимостта да ги притежава се съживиха докрай. В Лондон, Париж и Брюксел се запозна с изтъкнати търговци на художествени произведения. Представите му за големите майстори и за по-старите школи в изкуството се разшириха. Един от, лондонските търговци, който веднага съзря у него възможен бъдещ клиент, го покани да разгледат заедно, с Ейлийн няколко частни колекции — тук-таме срещаха художници като Лорд Лейтън, Дайте Габриел Росети или Уислър, на които той биваше представян като чужденец, интересуващ се от изкуство. Тези хора обаче виждаха пред себе си само един силен, учтив, затворен и консервативен човек. Той съзираше у тях емоционалната, самовлюбената и артистична душа. Почувствува веднага, че колкото до личните връзки, между него и тези мъже има малко общи неща, въпреки това имаше с тях взаимни интереси, заради които могат да се срещат. Той не бе в състояние да се прехласва робски по каквото и да е, можеше да е само щедър клиент. И така обикаляше, разглеждаше и се питаше кога ще се сбъднат мечтите му за величие.

В Лондон купи един портрет от Рейбърн, в Париж — „Орачът“ на Миле, малка картина от Ян Стен, батална картина от Мейсоние и една романтична сцена в дворцовата градина от Изабе. Така започна да се съживява предишният му интерес към живописта, ядрото на онази бъдеща колекция, която щеше да означава толкова много за него в по-сетнешните години.

Щом Ейлийн и Каупъруд се завърнаха, строежът на техния нов дом в Чикаго бе следващото интересно увлечение в живота им. Във Франция бяха видели замъци и Тейлър Лорд им предложи този стил или по-скоро негова разновидност, която те приеха. Мистър Лорд смяташе, че ще му трябва година, може би година и половина, за да завърши напълно къщата, но времето не беше: от голямо, значение. Междувременно те щяха да заздравят светските си връзки и да се подготвят, за онзи чудесен ден, когато щяла да станат част от елита на Чикаго.