Титан

Междувременно Ейлийн навлизаше постепенно в обществото, тъй като, макар да бе ясно, че няма да бъдат приети веднага — те не се и надяваха на това, — бе ясно също така, че не са и съвсем за пренебрегване. Онова, което спомагаше за създаването на приятна задружна работна атмосфера, беше очевидната привързаност на Каупъруд към жена му. Мнозина намираха Ейлийн може би за малко груба или недодялана, но в ръцете на един толкова силен и способен съпруг като Каупъруд тя сигурно щеше да напредне бързо. Така смятаха например мисис Адисън и мисис Рамбо. Маккибън и Лорд бяха на същото мнение. След като Каупъруд я обича, а това явно беше така, той щеше да я наложи в обществото. И Каупъруд наистина я обичаше по свой начин. Никога нямаше да забрави колко прекрасно се е държала с него в онези отминали дни, когато, макар да знаеше отлично обстановката в неговия дом, макар да знаеше, че е женен и има деца и че семейството й сигурно ще е против, тя бе отхвърлила условностите и бе потърсила любовта му. Колко непринудено му се беше отдала. Без дребнави и обидчиви заяждания и пазарлъци. От самото начало той беше „нейният Франк“ и Каупъруд още чувствуваше силно копнежа у нея да му принадлежи, да е негова, който ги бе дарил с онези първи прекрасни, почти невъобразими дни. Тя можеше да се кара с него, да се дразни, да капризничи, да спори, да го подозира и обвинява, че флиртува с други жени, но не се безпокоеше от леките отклонения от нормата — поне твърдеше, че е така. Той никога не й беше давал поводи. Ейлийн беше готова да му прости всичко, уверяваше тя, и щеше да го направи, стига той да я обича.

— Дявол такъв! — понякога му казваше закачливо. — Знам те аз тебе. Виждам как ти играят очичките. Красива стенографка си си взел в кантората. Подозирам, че имаш нещо с нея.

— Не ставай смешна, Ейлийн — отвръщаше той. — Не бъди груба. Знаеш, че няма да седна да се занимавам с някаква си стенографка. Кантората не е най-подходящото място за такива работи.

— Не е ли? Не ме заблуждавай. Познавам те. Всяко място за теб е подходящо.

Той се смееше, тя също. Не можеше да се сдържа. Обичаше го толкова много. В нападките й нямаше горчивина. Обичаше го и много често той я прегръщаше, целуваше я нежно и й шепнеше: „Мъничката ми! Червенокосата ми кукла! Наистина ли ме обичаш толкова много? Целуни ме тогава!“ Откровено казано, и у двамата пламтеше езическа страст. Докато не ги отчуждяха някакви външни причини, той не можеше да се надява на по-прелестни човешки отношения. Нямаше и следа от раздразнение, от потискащо отвращение. Ейлийн му допадаше физически. Винаги можеше да й говори весело и закачливо, дори нежно, защото тя не дразнеше духа му с превземки и предразсъдъци. Влюбена и донейде избухлива, понасяше и резките упреци, и забележките. Подсказваше смътно, със заобикалки онова, което ще е добро и за двамата. Сега мислите им бяха насочени най-вече към светското общество в Чикаго, към новата къща, за която вече бяха сключили договор, и как тя щеше да им помогне да навлязат и да се наложат в светските кръгове. Ейлийн си мислеше, че няма жена, чийто живот да е изглеждал по-розов. Всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Нейният Франк беше толкова красив, толкова влюбен, толкова великодушен. У него нямаше нищо дребнаво. Какво от туй, че от време на време се заглежда по други жени? Духовно Каупъруд й оставаше верен и досега тя не знаеше случай той да й е изменял. Макар да го познаваше добре, Ейлийн почти нямаше представа колко ловко умееше той да лъже и да се налага в подобни случаи. Но Каупъруд я обичаше и всъщност не й беше изневерявал никога.

Досега беше вложил около сто хиляди долара в газовите компании и бе повече от щастлив от възможностите, които му се откриваха, концесиите важаха за двадесет години. Тогава той щеше да е около шестдесетгодишен и щеше по всяка вероятност да е изкупил контролния пакет от акции на старите компании, да се е обединил с тях и да им е продал всичко много изгодно. Бъдещето на Чикаго беше от негова полза. Реши да вложи цели тридесет хиляди долара в картини, стига да намери подходящи, и да поръча портрет на Ейлийн, докато тя вее още е толкова красива. Изкуството отново започваше да го интересува безкрайно. Адисън притежаваше четири-пет ценни картини — по една от Русо12, от Грьоз13, Вуверман14 и Лорънс15 — купени бог знае откъде. Говореше се, че някой си хотелиер на име Коланд, търговец на манифактура и недвижими имоти, притежавал изумителна колекция. Адисън му разказа и за някой си Дейвис Траск, крал на търговията с железарски стоки, който също събирал картини. Каупъруд знаеше много семейства, които започваха да събират произведения на изкуството. Трябваше да започне и той.