Тъмното обединение

— Така ли се казва? Не си направих труда да я попитам. Срещнахме се в бара на Джили. Или може би беше в бара на Марио. Защо питаш?

Стефан едва сдържа гнева си.

— Това не е единственото, за което не си си направил труда. Дори не си се постарал да й внушиш да те забрави. Да не би да искаш да те заловят, Деймън?

Деймън изкриви устни в пренебрежителна усмивка и разгъна обелената кора на портокала.

— Мен никога не ме залавят, малки братко.

— Тогава какво ще направиш, когато тръгнат по следите ти? Когато някой се досети: Боже мой, на Виа Торнабуони има чудовище, което смуче кръв? Ще избиеш всичките си преследвачи? Или ще изчакаш да разбият външната врата и тогава ще се стопиш в мрака?

Деймън го изгледа предизвикателно. Ехидната усмивка продължаваше да трепти на устните му.

— Защо не?

— Върви по дяволите! — избухна Стефан. — Чуй ме, Деймън. Това трябва да спре.

— Трогнат съм от загрижеността ти за безопасността ми.

— Не е честно, Деймън. Да се възползваш от едно момиче, което не е искало…

— О, тя го искаше, братко. И то много го искаше.

— А ти обясни ли й какво може да й причини това? Предупреди ли я за последиците от размяната на кръв с вампир? Спомена ли й за кошмарите, за налудничавите видения? Или тя искаше и това? — Деймън явно нямаше намерение да му отговоря, затова Стефан продължи все така яростно: — Знаеш, че не е редно.

— Знам. — Деймън удостои брат си с една от внезапните си, крайно дразнещи усмивки, която се скри така бързо, както се бе изписала на лицето му.

— И не ти пука — рече Стефан глухо и отвърна поглед.

Деймън захвърли портокала. Тонът му остана благ и убедителен.

— Малки братко, светът е пълен с нередни неща, както ти ги наричаш. Защо не се отпуснеш и не се присъединиш към печелившите? Така е много по-забавно, уверявам те.

Стефан усети как гневът му отново пламна.

— Как можа да го кажеш? — изригна той. — Нищо ли не научи от Катрин? Тя избра „печелившата страна“.

— Катрин умря прекалено бързо — отвърна Деймън. Отново се усмихваше, но очите му бяха студени.

— И сега ти мислиш единствено за отмъщението? — Като погледна към брат си, Стефан усети съкрушителна тежест в гърдите си. — Както и за собственото си удоволствие.

— А за какво друго да мисля? Насладата е единствената реалност, малки братко… насладата и властта. И ти си ловец по природа също като мен — заяви Деймън. След което додаде: — Между впрочем не помня някой да те е канил във Флоренция при мен. И след като не се забавляваш, защо просто не си тръгнеш?

Тежестта в гърдите на Стефан внезапно се стегна и стана непоносима, но погледът му, прикован в Деймън, не трепна.

— Ти знаеш защо — изрече той съвсем тихо. И най-после изпита задоволство, като видя Деймън да свежда очи.

Стефан сякаш още чуваше в съзнанието си думите на Елена. Тогава тя умираше и гласът й звучеше много слабо, но той я чуваше ясно. Двамата трябва да се грижите един за друг. Стефан, ще ми обещаеш ли? Ще ми обещаеш ли, че двамата ще се грижите един за друг?

— Ти знаеш защо не мога да си тръгна — заговори отново той на Деймън, който не го погледна в очите. — Можеш да се преструваш, че никак не ти пука. Можеш да заблудиш всички останали. Но аз зная, че това не е така. — Може би в този момент щеше да е по-любезно да остави Деймън сам, но Стефан не беше в настроение за любезности. — Онова момиче, което си забърсал, Рейчъл, косата й беше подобна, но очите й нямаха същия цвят, защото очите на Елена бяха сини.

След което се обърна с намерението да остави Деймън да поразмисли… ако Деймън, разбира се, би си направил труда за нещо разумно. Но така и не стигна до вратата.

— Там е! — извика Мередит силно, вперила поглед в пламъка на свещта и карфицата.

Бони затаи дъх. Нещо се разтвори пред нея като сребърна нишка, като сребърен тунел за връзка. И тя се втурна по него, неспособна да се спре или да забави скоростта си. О, Господи, каза си тя, когато стигна до края и се блъсна…

Светкавицата в главата на Стефан бе беззвучна, без блясък, но мощна. В същото време усети много силно, извиващо тялото му дръпване. И подтик да следва… нещо. Това не приличаше на лукавото внушение на Катрин да отиде някъде. Нечие съзнание го зовеше. Заповед, на която не можеше да не се подчини.

Той долови нечие присъствие в проблясъка, но не можеше да повярва кой беше отсреща.

Бони?

Стефан! Това си ти! Получи се!

Бони, какво си направила?

Елена ми каза. Честна дума, Стефан, тя беше. Ние сме в беда и се нуждаем от…

И това бе всичко. Връзката прекъсна, сви се сама в себе си, смали се до размера на връх на карфица. Пропадна, а след това стаята завибрира от Силата.

Стефан и брат му останаха нямо вторачени един в друг.