Тъмното обединение

През целия път на връщане тримата мълчаха. Бони все още си мислеше за Тайлър. Щом пристигнаха в къщата на Бони, отнесоха тайно двете хартиени кърпички в стаята й на горния етаж и се заровиха в книгите на Бони за магиите на келтите и друидите. Откакто бе открила, че произлиза от род на древни магьосници, Бони много се интересуваше от друидите. Именно в една от книгите за тях тя откри магия за призоваване.

— Трябва да купим свещи — каза Бони. — И да си набавим чиста вода… по-добре да е бутилирана — обърна се към Мередит. — Ще ни е нужен също тебешир, за да очертаем кръг на пода, както и съд, който да поставим в средата и в него да запалим малък огън. Всичко това го има вкъщи. Няма закъде да бързаме, защото магията трябва да се направи точно в полунощ.

До дванайсет часа оставаше още много време. Мередит излезе до близкия магазин и купи всичко необходимо. Вечеряха заедно със семейството на Бони, макар че никой нямаше много апетит. Към единадесет часа Бони начерта кръг върху дъските на пода в стаята си и постави в него всички необходими предмети. Започна точно когато часовникът удари дванадесет.

Докато Мат и Мередит наблюдаваха, Бони запали малък огън в глинената купа. Трите свещи горяха зад купата. Бони пъхна карфица в средата на една от свещите. После разви едната хартиена кърпичка и внимателно разбърка изсъхналите люспи кръв във винена чаша с вода. Водата тутакси се оцвети в розово.

Отвори втората хартиена кърпичка. Трите кичура от черната коса бяха поставени в огъня и скоро запращяха и се разнесе неприятен мирис. После Бони добави и три капки от оцветената от кръвта вода, които моментално засъскаха.

Погледът й се насочи към думите от разтворената в скута й книга:

„Бързо се изправи на крака,

три пъти призован от моята магия,

три пъти събуден от моя огън.

Ела незабавно при мен.“

Тя прочете думите бавно три пъти на глас. После седна с кръстосани крака. Огънят загоря с повече дим, а пламъците на свещите затанцуваха.

— А сега какво? — попита Мат.

— Не зная. В книгата се казва само, че средната свещ трябва да изгори до карфицата.

— А после какво?

— Предполагам, че ще разберем, когато се случи.

Във Флоренция се зазоряваше.

Стефан наблюдаваше момичето, което слизаше по стъпалата, леко отпуснало едната си ръка върху перилото, за да запази равновесие. Движенията й бяха бавни и унесени, сякаш се носеше сред мъгла.

Внезапно тя се олюля и се улови по-здраво за перилото. Стефан бързо се озова до нея и я подхвана под лакътя.

— Добре ли си?

Тя го изгледа все така унесено. Беше много красива. Скъпите й дрехи бяха по последна мода, а стилно подстриганата й коса беше руса. Туристка. Знаеше, че е американка още преди тя да заговори.

— Да… мисля, че… — Кафявите й очи бяха нефокусирани.

— Можеш ли се прибереш сама? Къде си отседнала?

— На Виа деи Конти, до параклиса на Медичите. Аз съм във Флоренция по програмата на университета „Гонзага“.

По дяволите! Следователно не беше туристка, а студентка. А това означаваше, че ще отнесе спомена за тази история и ще разказва на състудентките си за красивия италиански младеж, с когото се бе срещнала предишната вечер. Онзи с очи черни като нощта. Онзи, който я бе завел в разкошния си дворец на Виа Торнабуони, където я бе почерпил с вино и бяха вечеряли, а след това на лунна светлина навън в оградения отвсякъде вътрешен двор или може би в стаята му младежът се бе навел над нея, за да надникне в очите й и…

Погледът на Стефан се отмести от двете червенеещи се рани на шията на момичето. Толкова често беше виждал подобни белези — как можеха все още да му въздействат? Но му въздействаха, повдигаше му се при вида им.

— Как се казваш?

— Рейчъл, с „ъ“ — подчерта тя.

— Добре, Рейчъл. Погледни ме. Сега ще се върнеш в твоя пансион и няма да си спомняш нищо за изминалата нощ. Няма да знаеш къде си ходила или с кого си се срещала. И никога не си ме виждала. А сега го повтори.

— Не помня нищо за изминалата нощ — послушно заповтаря тя, без да откъсва очи от неговите. Силите на Стефан не бяха толкова могъщи, както ако бе пил човешка кръв, но все пак бяха достатъчни за внушението. — Не зная къде съм ходила, нито кого съм видяла. И никога не съм те виждала.

— Добре. Имаш ли достатъчно пари, за да се върнеш обратно? Ето, вземи. — Стефан измъкна от джоба си и й подаде цяла шепа изпомачкани италиански лири, предимно по петдесет и по сто хиляди, след което побърза да я изведе навън.

Когато тя се настани на сигурно място в таксито, той се върна вътре и се запъти право към спалнята на Деймън.

Брат му се бе облегнал на стената до прозореца и белеше портокал. Все още не се бе преоблякъл. При влизането на Стефан вдигна глава и го изгледа недоволно.

— Обикновено се чука на вратата — рече той сърдито.

— Къде си я срещнал? — попита Стефан. А после, след като Деймън го удостои само с един недоумяващ поглед, добави: — Онова момиче, Рейчъл.