Тъмното обединение

Къщата на Вики Бенет беше ъглова. Те се приближиха откъм страничната уличка. Небето отново бе забулено с тежки, обагрени в пурпурно облаци. Светлината бе прозрачна като водите на планинско езеро.

— Задава се буря — отбеляза Мат.

Бони погледна към Деймън. Нито той, нито Стефан харесваха ярката светлина. Тя усещаше Силата, която излъчваше, като приглушен тътен, отекващ под кожата му. Той се усмихна, без да я поглежда, и попита:

— Как ви се струва да завали сняг през юни?

Бони потрепери.

Докато бяха в обора, тя няколко пъти бе поглеждала към Деймън и бе забелязала, че той слуша разговора с отчужден и незаинтересован вид. За разлика от Стефан, изражението му не се променяше ни най-малко, когато тя споменаваше Елена… или когато говореше за смъртта на Сю. Какво всъщност изпитваше той към Елена? Веднъж бе призовал снежна буря и я бе оставил да замръзне сред вихрушката. Какво чувстваше сега? Дали наистина го бе грижа убиецът да бъде заловен?

— Там е спалнята на Вики — каза Мередит. — Големият прозорец отзад.

Стефан погледна към Деймън.

— Колко души има в къщата?

— Двама. Мъж и жена. Жената е пияна.

Горката госпожа Бенет, помисли си Бони.

— По-добре и двамата да са заспали — обясни Стефан.

Противно на волята си, Бони бе запленена от Силата, излъчваща се от Деймън. Психичните й способности досега не бяха толкова силни, че да усетят първичната същност на Силата, но сега бяха необикновено изострени. Усещаше всичко така ясно, както виждаше слабата виолетова светлина или долавяше уханието на цветята на перваза под прозореца на Вики.

Деймън сви рамене.

— Те вече спят.

Стефан почука леко по стъклото.

Не последва отговор или поне не такъв, че Бони да го чуе. Но Деймън и Стефан се спогледаха.

— Тя почти е изпаднала в транс — отбеляза Деймън.

— Но е изплашена. Затова аз ще се заема с нея — реши Стефан и поясни: — Тя ме познава. — Опря пръсти на прозореца. — Вики, аз съм, Стефан. Стефан Салваторе. Тук съм, за да ти помогна. Пусни ме вътре при теб.

Гласът му беше толкова тих, че от другата страна на стъклото вероятно нищо не се чуваше. Но само след миг завесите се дръпнаха и на прозореца се появи едно лице.

Бони ахна силно.

Дългата светлокестенява коса на Вики Бенет беше разчорлена, а кожата й — по-бяла от тебешир. Очите й бяха безжизнени и изцъклени, а под тях имаше големи черни кръгове, устните й — напукани и изпохапани.

— Прилича на Офелия в сцената, когато полудява — промърмори Мередит под нос. — С нощницата и всичко останало.

— Ммм да, изглежда обсебена — прошепна Бони, изтръпнала от ужас.

— Вики, отвори прозореца — подкани я Стефан кратко.

Механично, като кукла на конци, Вики завъртя дръжката на страничния прозорец, за да го отвори, а Стефан я попита:

— Мога ли да вляза?

Изцъклените очи на Вики обходиха групата отвън. За миг Бони си помисли, че тя не ги позна. Но после Вики примигна и бавно изреди имената им:

— Мередит… Бони… Стефан? Ти си се върнал? Какво търсите тук?

— Покани ме вътре, Вики. — Гласът на Стефан звучеше като на хипнотизатор.

— Стефан… — Последва дълга пауза, след което се чу само: — Влез.

Тя отстъпи назад, когато той постави ръка върху перваза отвън под прозореца и се прехвърли над него. Мат и Мередит го последваха. Но Бони, която бе облечена в минипола, остана навън с Деймън. Искаше й се да бе обула джинсите, с които ходеше на училище, но не знаеше, че й предстои толкова трудна експедиция.

— Ти не трябва да си тук — почти спокойно рече Вики на Стефан. — Той идва да ме вземе. Ще вземе и теб.

Мередит я прегърна през рамо. А Стефан само попита:

— Кой?

— Самият той. Той идва в сънищата ми. Той уби Сю. — Привидно равнодушната интонация на Вики беше много по-плашеща, отколкото ако бе изпаднала в истерия.

— Вики, дошли сме да ти помогнем — поде Мередит внимателно. — Всичко ще е наред. Ние няма да му позволим да те нарани, обещавам ти.

Вики се извъртя, за да я погледне в очите. Измери Мередит с недоверчив поглед от главата до петите, сякаш Мередит внезапно се бе превърнала в извънземно. После избухна в смях.

Беше ужасяващ прегракнал изблик на радостен смях, макар че май повече приличаше на раздираща кашлица. Продължи до безкрайност и Бони едва се сдържа да не си запуши ушите.

— Вики, престани — обади се Стефан накрая.

Смехът се удави в приглушени ридания, а когато Вики отново вдигна глава, очите й вече не бяха изцъклени, а живи и тревожни.

— Всички ще умрете, Стефан — каза тя и поклати глава. — Никой не може да се пребори с него и да оцелее.

— Необходимо ни е да узнаем нещо за него, за да можем да го победим. Нуждаем се от помощта ти — обясни й Стефан. — Кажи ми как изглежда.

— Не мога да го видя в сънищата си. Той се явява само като сянка без лице — зашепна Вики и раменете й се свиха.