Тъмното обединение

Двамата братя останаха загледани напрегнато един в друг, а помежду им цареше неловка тишина и осезаемо напрежение. Едва тогава Бони долови приликата в лицата им, въпреки че единият беше сериозен и напрегнат, а другият — спокоен и нехаен, леко подигравателен, но и двамата бяха нечовешки красиви.

Стефан въздъхна бавно.

— Добре — изрече той тихо накрая. Бони, Мат и Мередит го гледаха втренчено, но той сякаш не ги забелязваше. Говореше само на Деймън, все едно бяха сами. — Ти ще останеш тук, извън къщата, където няма да те видят. Аз ще се върна и ще те сменя, когато приключа с работата, която трябва да свърша.

Мередит вдигна вежди, но не каза нищо. Нито Мат. Бони се опита да потисне безпокойството си. Стефан със сигурност знае какво прави, каза си тя. И освен това той е по-добрият от двамата братя.

— Не се бави много — подхвърли Деймън с леко презрителна интонация.

Двамата се разделиха, като Деймън се спотаи в тъмните сенки под ореха в задния двор на Вики, а Вики остана в стаята, поклащайки се напред–назад.

В колата Мередит попита:

— А сега накъде?

— Трябва да проверя една хипотеза — отвърна Стефан кратко.

— Че убиецът е вампир? — обади се Мат от задната седалка, където седеше с Бони.

Стефан го изгледа остро.

— Да.

— Значи затова каза на Вики да не кани никого в къщата — заключи Мередит, която винаги и във всичко търсеше някакво логично обяснение. Вампирите, припомни си Бони, не можеха да влизат там, където хората живеят и спят, освен ако не бъдат изрично поканени. — И пак заради това ти попита дали онзи мъж носи пръстен със син скъпоценен камък.

— Това е амулет против дневната светлина — обясни Стефан, като изпъна пръстите на дясната си ръка. На безименния си пръст имаше сребърен пръстен с лапис лазули. — Без подобен амулет пряката слънчева светлина може да ни убие. Ако убиецът е вампир, трябва да носи някъде по себе си скъпоценен камък като този. — Инстинктивно Стефан посегна към шията си и докосна нещо под тениската си. Само след секунда Бони осъзна какво се криеше там.

Пръстенът на Елена. Стефан й го бе дал, но след смъртта й го носеше на верижка около врата си. Той бе казал, че така част от нея щеше завинаги да бъде с него.

Когато Бони погледна към Мат, видя, че очите му са затворени.

— Как можем да познаем дали е вампир? — попита Мередит.

— Има само един начин, за който се сещам, но той не е много приятен. Ала въпреки това трябва да проверим.

Сърцето на Бони замря. Ако Стефан си мислеше, че този начин не е много приятен, тя бе сигурна, че за нея ще бъде още по-неприятен.

— И какъв е той? — попита тя без капчица ентусиазъм.

— Трябва да огледам тялото на Сю Карсън.

Настъпи мъртвешка тишина. Дори и Мередит, която обикновено бе толкова корава, изглеждаше ужасена. Мат извърна лице настрани, като облегна чело на стъклото на прозореца.

— Сигурно се шегуваш — обади се Бони.

— Искаше ми се да е така.

— Но… за Бога, Стефан. Не можем да го направим. Те няма да ни позволят. Искам да кажа, какво ще им обясниш? „Извинете ме много, ама на всяка цена трябва да проверя този труп за ухапвания“?

— Бони, престани — сряза я Мередит.

— Не мога — ядоса се Бони. — Идеята е ужасна. Освен това полицията вече е направила оглед на тялото. И нищо не са забелязали, освен охлузванията от падането.

— Полицията не знае какво да търси — обясни й Стефан. В гласа му прозвуча стоманена нотка. Бони си припомни нещо, нещо, което се опитваше да забрави. Стефан беше един от тях. Един от ловците. И преди бе виждал мъртъвци. Дори може би беше убивал.

Той пие кръв, помисли си тя и потръпна.

— Е? — попита Стефан. — Още ли сте с мен?

Бони се опита да се смали на задната стена. Ръцете на Мередит се сковаха върху волана. Заговори Мат, след като отклони поглед от прозореца.

— Нямаме избор, нали? — попита той уморено.

— Ще има поклонение пред тялото от седем до десет в погребалния дом — додаде Мередит тихо.

— Тогава ще трябва да изчакаме след поклонението. След като затворят погребалния дом, ще можем да останем сами с нея — реши Стефан.

— Това е най-ужасното нещо, което някога ми се е налагало да върша — прошепна Бони с омерзение.

В църквата беше мрачно и студено. Стефан отключи външната врата с тънка гъвкава метална пластина.

Залата за поклонения беше застлана от край до край с дебели килими, а стените — облицовани с дъбова ламперия. Навярно и като се включеше осветлението мястото изглеждаше потискащо. Сега, в задушаващия мрак, се създаваше впечатлението, че помещението е изпълнено с гротескни сенки. Сякаш някой се криеше зад страничните колони, където обикновено подреждаха венците и букетите.

— Никак не ми се иска да бъда тук — простена Бони.

— Просто трябва да го направим и да приключим, става ли? — процеди Мат през зъби.

Когато Мат включи фенерчето си, Бони извърна глава настрани. Не искаше да гледа ковчега, просто не можеше. Затова зарея поглед към цветята и го спря върху венец във формата на сърце от бледочервени рози. Отвън се чу далечна гръмотевица като рев на събуден звяр.

— Нека първо да го отворя… ето — заговори Стефан.