Тъмното обединение

И Бони погледна натам, въпреки че бе решила да не го прави.

Отвътре ковчегът бе подплатен с бял лен и светло-розов сатен. Русата коса на Сю обрамчваше лицето й като златен ореол и така приличаше на спящата принцеса от приказката. Но Сю не изгледаше като заспала. Беше твърде бледа, твърде неподвижна. Като восъчна статуя.

Бони пристъпи плахо малко по-близо, неспособна да откъсне очи от лицето на Сю.

Ето защо е толкова студено тук, каза си тя. За да не се разтопи восъкът. Или поне да се отложи разтопяването.

Стефан протегна ръка надолу, за да стигне до розовата блуза на Сю с висока яка. Откопча най-горното копче.

— Не го прави, за Бога — зашепна Бони гневно.

— А ти за какво мислиш, че се вмъкнахме тук? — отговори й рязко Стефан. Но пръстите му се спряха на второто копче.

Бони изчака още минута и взе решение.

— Махнете се оттук — рече, и тъй като Стефан не помръдна, тя го побутна. Мередит се приближи до нея и така те двете оформиха преграда между Сю и момчетата. Спогледаха се разбиращо. Ако някой наистина трябваше да свали блузата на Сю, момчетата трябваше да стоят по-надалеч.

Бони откопча малките копчета, докато Мередит държеше фенерчето. Кожата на Сю беше като от восък и хладна под пръстите й. Тя разгърна предпазливо блузата, за да разкрие белия дантелен комбинезон. После с още едно мъчително усилие отметна бляскавата златиста коса на Сю от бледата й шия. Косата беше втвърдена от лак за коса.

— Няма следи от ухапване — съобщи тя, като огледа шията на Сю. Можеше да се гордее със себе си — гласът й прозвуча почти спокойно.

— Няма — повтори Стефан със странна интонация. — Но има нещо друго. Погледни тук. — Внимателно се пресегна покрай Бони, за да покаже един срез, блед, вече обезкървен, но все още видим, простиращ се от ключицата до гърдата й. Минаваше точно над сърцето. Дългият пръст на Стефан проследи във въздуха очертанието на среза. Бони настръхна, готова да отблъсне ръката му, ако докосне гърдите на Сю.

— Какво е това?

— Загадка — призна Стефан. Гласът му все още звучеше странно. — Ако бях видял белег като този на някой вампир, това щеше да означава, че той е давал от своята кръв на някой човек. Така се прави, понеже човешките зъби не са достатъчно остри, за да разкъсат кожата. По тази причина ние срязваме кожата си, когато искаме да споделяме кръвта си. Обаче Сю не е вампир.

— Със сигурност не е! — отрече Бони сърдито. Опита се да изтласка от съзнанието си образа на Елена, приведена над гръдния кош на Стефан, за да смуче, пие…

Потръпна и чак сега осъзна, че клепачите й са плътно затворени.

— Има ли още нещо, което искаш да видиш? — попита го тя, щом отвори очи.

— Не. Това е всичко.

Бони закопча копчетата. После пооправи косата на Сю. Накрая, докато Мередит и Стефан спускаха обратно капака на ковчега, тя се втурна забързано навън, прекоси залата за поклонения и изскочи през външната врата. Остана там, обгърнала гърдите си с двете си ръце.

Една ръка леко докосна лакътя й. Беше Мат.

— Ти се оказа по-корава, отколкото изглеждаш — заговори я той.

— Да, ами… — Опита се да вдигне рамене. Сетне внезапно избухна в ридания. Мат я прегърна.

— Разбирам — рече. Само това. Нито „не плачи“, нито „не го взимай толкова навътре“, нито „всичко ще се оправи“. Само „разбирам“. Гласът му бе толкова тъжен и нещастен, колкото се чувстваше и тя.

— Имаше лак на косата — изхлипа тя. — Сю никога не си слагаше лак. Това е ужасно. — Кой знае защо в този момент тъкмо това й се струваше най-лошото, най-гадното от всички тези гадости наоколо.

Той продължи да я притиска до гърдите си.

След малко Бони успя да си поеме дъх. Едва сега осъзна, че се е вкопчила в Мат и побърза да се отдръпне.

— Измокрих ти ризата — промълви тя извинително и подсмръкна.

— Няма значение.

Нещо в гласа му я накара да отстъпи крачка назад и да вдигне мокрите си очи към лицето му. Отново изглеждаше така, както го бе видяла на паркинга пред училището. Толкова смазан, толкова… отчаян.

— Мат, какво има? — прошепна тя. — Моля те.

— Вече ти казах — въздъхна той. Бе зареял поглед някъде в далечината. — Сю лежи там мъртва, а не биваше да е така. Ти самата го каза, Бони. Що за свят е това, който позволява да се случват такива неща? Който допуска момиче като Сю да бъде убито, без да е сторило нищо? Или да гладуват хлапетата в Афганистан? Или да се одират живи малки животинчета? Ако целият свят е такъв, какво тогава има значение? Всичко е безнадеждно. — Замълча, опитвайки се да се овладее. — Разбираш ли за какво ти говоря?

— Не съм сигурна. — Бони не искаше да го разбере. Беше прекалено плашещо. Но сега бе обзета от желание да го утеши, да изтрие отчаяния поглед в очите му. — Мат, аз…

— Ние свършихме — обади се Стефан зад тях.

Докато Мат се извръщаше в посоката, от която прозвуча гласът на Стефан, отчаянието в погледа му се усили.

— Понякога си мисля, че ние всички сме свършени — процеди той, като се отдръпна от Бони, но не обясни какво искаше да каже с това. — Да вървим.

7