Тъмното обединение

Именно любовта й го изцери.

И тогава разбра, че никога няма да се разделят.

Пробудиха се и други спомени, в които Стефан се вкопчи въпреки мъката, която късаше сърцето му като нокти на хищна птица. Безчет сладостни усещания — радостта да държи Елена в прегръдките си. Докосването на косата й до бузата му, леко като крилце на пеперуда. Извивката на устните й, вкусът им. Неописуемото синьо на очите й.

И всичко това е изгубено. Всичко е недостижимо за него.

Но нали Бони бе стигнала до Елена. До духа на Елена, до душата й, която още блуждаеше някъде наблизо.

От всички тук именно той притежаваше най-могъщи способности, за да я призове. Владееше Силата. А освен това имаше повече право от всички останали да търси връзка с нея.

Знаеш как се прави. Затваряш очи. Представяш си този, когото искаш да повикаш. Това бе лесно. Можеше да вижда Елена, да я усеща, да долавя уханието й.

После призоваваш тези, които търсиш. Освобождаваш копнежа си да се рее в пространството. Отваряш се и оставяш нуждата ти да бъде почувствана.

Все още бе лесно. Не го бе грижа за опасността. Събра целия си копнеж, цялата си болка и ги изпрати да я търсят.

И почувства… нищо.

Само пустота и собствената си самота. Само тишина.

Неговата Сила не беше същата като на Бони. Не можеше да достигне единственото, което най-много обичаше, единственото, което имаше значение за него.

Никога в живота си досега не се бе чувствал тъй самотен.

— Ти искаш какво? — повтори Бони учудено.

— Някакъв откъс от архивите за историята на Фелс Чърч. Особено свързаните с основателите му — каза Стефан. Всички седяха в колата на Мередит, паркирана на дискретна дистанция от къщата на Вики. Беше на следващия ден и вече се смрачаваше. С изключение на Стефан, току-що се бяха върнали от погребението на Сю.

— Това е свързано със Сю, нали? — Черните очи на Мередит, уравновесени и умни, се втренчиха изпитателно в Стефан. — Смяташ, че така ще можеш да разрешиш загадката.

— Вероятно — призна той. Беше прекарал целия ден в размисъл. Бе загърбил болката, която го измъчваше предишната нощ, и отново си възвърна самоконтрола. Макар да не можеше да достигне до Елена, можеше поне да оправдае вярата й в него, като направи това, което тя искаше от него. Намираше утеха в работата, в концентрирането върху задачата. Така владееше емоциите си. — Хрумна ми една идея — додаде той — какво може да се е случило, само че засега е изстрел в тъмното и не искам да я споделям с вас, преди да съм сигурен.

— Защо? — настоя Бони. Колко са различни двете с Мередит, помисли си Стефан. Косата й бе червена като огън, както и духът й. Деликатното й сърцевидно лице и прекрасната прозрачна кожа обаче бяха подвеждащи. Бони беше умна и съобразителна — въпреки че едва сега започваше да го осъзнава.

— Защото ако се окаже, че греша, може да пострада някой невинен човек. Вижте, засега това е само хипотеза. Но обещавам, че ако тази вечер намеря някакво доказателство, което да я подкрепи, ще ви разкажа всичко.

— Тогава трябва да говориш с госпожа Гримсби — предложи Мередит. — Тя е библиотекарката в нашия град и знае много за основаването на Фелс Чърч.

— Или винаги може да попиташ Хонория — вметна Бони. — Искам да кажа, че тя е била една от основателите на града.

Стефан я стрелна с поглед.

— Мислех, че Хонория Фел е прекратила връзката си с теб — рече той предпазливо.

— Нямах предвид да разговаряш с нея. Нея отдавна я няма, свършено е, край — заяви Бони сърдито. — Имах предвид дневника й. Той се пази в библиотеката редом с този на Елена. Госпожа Гримсби ги е изложила във витрината до бюрото на входа на читалнята.

Стефан се изненада. Никак не му допадна фактът, че дневникът на Елена бе обществено достояние. Но записките на Хонория Фел бяха тъкмо това, от което сега се нуждаеше. Хонория не само е била мъдра жена, но е пишела стихове за свръхестественото, за вещици например.

— Но сега библиотеката е затворена — припомни им Мередит.

— Така е дори още по-добре — зарадва се Стефан. — Никой не бива да узнае какви сведения ни интересуват. Двама от нас могат да отидат там и да влязат вътре, а другите двама остават тук. Мередит, ако си съгласна да дойдеш с мен…

— Предпочитам, ако нямаш нищо против, да остана тук — отклони тя поканата му. — Много се уморих — додаде като обяснение, като видя изражението му. — Така ще приключа смяната си и ще се прибера по-рано у дома. Защо не отидеш с Бони и Мат, а аз ще остана тук?

Стефан продължаваше да я гледа замислено.

— Добре — процеди бавно. — Чудесно. Ако Мат няма нищо против. — Мат вдигна рамене. — Тогава ще направим така. Може да ни отнеме час или два, или дори повече. Вие двете ще останете в колата със заключени врати. Така ще бъдете в безопасност.

Ако подозренията му бяха верни, за известно време нямаше да има нови нападения… или поне още няколко дни. Така че Бони и Мередит би трябвало да са в безопасност. Но той не можеше да спре да се чуди какво се криеше зад предложението на Мередит. Сигурен бе, че не е свързано само с умората.

— Между впрочем къде е Деймън? — попита Бони, когато двамата с Мат се приготвиха да тръгват.