Тъмното обединение

Стефан усети как мускулите в стомаха му се стегнаха.

— Не зная. — Очакваше някой от спътниците му да му зададе този въпрос. От снощи не беше виждал брат си и нямаше представа с какво е зает Деймън. — Все някога ще се появи на хоризонта — рече Стефан и затвори вратата до шофьорската седалка. — И тъкмо от това се страхувам.

Двамата с Мат закрачиха мълчаливо към библиотеката, като се придържаха към сенките, заобикаляйки осветените участъци. Не можеше да си позволи да го видят. Стефан се бе завърнал, за да помогне на Фелс Чърч, но беше сигурен, че градът не желаеше помощта му. Той отново се бе превърнал в чужденец, в натрапник. Ако го заловяха, щяха да се разправят безмилостно с него.

Ключалката на вратата на библиотеката се оказа много лесна за отваряне — съвсем прост пружинен механизъм. А дневниците бяха точно там, където Бони бе казала.

Стефан с усилие се въздържа да не посегне към дневника на Елена. В него бяха описани последните й дни, и то от самата нея. Ако започне да мисли сега за това…

Вместо това се съсредоточи върху подвързаната с кожа книга, оставена до дневника на Елена. Редовете с избледняло мастило върху пожълтелите страници се разчитаха трудно, но след няколко минути очите му привикнаха с нагъсто подредените думи, с грижливия почерк и сложните извивки.

Това бе историята на Хонория Фел и съпруга й, които заедно с рода Смолуд и още няколко фамилии пристигнали по тези места, когато още царяла девствена пустош. Сблъскали се не само с опасностите от изолацията и глада, но и с дивата природа и животните. Хонория разказваше историята на тяхната битка за оцеляване просто и ясно, без сантименталности.

И в тези страници Стефан намери това, което търсеше.

Космите на врата му настръхнаха, докато препрочиташе внимателно целия откъс. Накрая се облегна назад и затвори очи.

Оказа се, че предположението му бе вярно. Вече не се съмняваше. А това на свой ред означаваше, че може да се окаже прав и за всичко, което сега се случваше във Фелс Чърч. За миг му прилоша, но след това го обзе такъв неудържим гняв, че му се прииска да скочи, да разкъса и да строши нещо. Сю. Красивата Сю, която беше приятелка на Елена, е умряла заради… това.

Кръвен ритуал, гнусно посвещаване. Изпита желание да убива.

Но после яростта му стихна, за да отстъпи пред горещата решителност да спре случващото се и да оправи нещата.

Обещах ти, мислено прошепна той на Елена. Ще го спра по някакъв начин. Независимо какво ще ми струва.

Вдигна глава и забеляза, че Мат го гледа напрегнато.

В ръцете си младежът държеше дневника на Елена. Беше притворен, но палецът му бе останал вътре, пъхнат на съответната страница. Точно сега очите на Мат изглеждаха наситеносини, също като очите на Елена. И прекалено мрачни, преливащи от вълнение и скръб и още нещо, може би горчивина.

— Явно си го намерил — обади се Мат. — И е нещо лошо.

— Да.

— Това би трябвало да се очаква. — Мат върна дневника на Елена там, откъдето го бе взел, и се изправи. В гласа му сякаш се долавяше нотка на удовлетворение. Все едно че някой току-що бе доказал негово предположение. — Можеше да си спестиш затруднението да идваме тук. — Мат огледа тънещата в мрак библиотека, докато в джоба му издрънкаха монети. Някой страничен наблюдател би си помислил, че е съвсем спокоен, но гласът му го издаваше — преливаше от напрежение. — Достатъчно е само да си представиш най-лошото, което може да роди въображението ти, и то винаги се оказва истина — промълви той.

— Мат… — Внезапна загриженост обзе Стефан. Откакто се бе завърнал във Фелс Чърч, беше прекалено зает, за да обърне на Мат вниманието, което преданият му приятел заслужаваше. Едва сега осъзна, че е бил непростимо глупав. Цялото тяло на Мат беше изопнато от вътрешно напрежение. И Стефан долавяше страданието и отчаянието, обсебили ума му.

— Мат, какво има? — попита той тихо. Изправи се и се доближи до него. — Да не би да е заради нещо, което аз съм направил?

— Добре съм.

— Но ти трепериш. — Беше истина. Бързи конвулсии разтърсваха стегнатите му мускули.

— Казах ти вече, добре съм! — Мат се отдръпна от него, привел рамене все едно се защитаваше от нечие нападение. — Пък и какво би могъл да направиш ти, за да ме разстроиш? Имам предвид… като изключим това, че ми отне момичето и я тласна към смъртта?

Този упрек беше нещо съвсем различно и прониза Стефан право в сърцето. Като острието на шпагата, което някога го бе убило. Опита се да си поеме дъх. Не беше сигурен дали ще може да продума отново.

— Съжалявам. — Гласът на Мат сега беше натежал като олово. Стефан го погледна и видя, че напрегнатите му рамене се бяха отпуснали. — Беше гадно да го казвам.

— Но е истина. — Стефан изчака за миг да се окопити, сетне продължи, вече с овладян тон: — Само че това не е целият проблем, нали?

Мат не му отговори. Само се втренчи в пода, подритвайки нещо невидимо с върха на обувката си. И точно когато Стефан вече бе готов да се откаже, Мат се обърна и на свой ред му зададе въпрос:

— На какво всъщност прилича светът?

— Какво?…