Тъмното обединение

Стефан приближи неохотно ъгловата къща. Изпитваше страх от това, което можеше да открие. Донякъде очакваше Деймън вече да е изоставил поста си на страж пред дома на Вики Бенет. Навярно бе глупак, за да се довери тъй лекомислено на Деймън.

Но когато стигна до задния двор, нещо съвсем леко помръдна под клоните на ореха. Очите на Стефан, много по-зорки от човешките — нали имаше зрение на ловец, привикнал да открива плячката, — тутакси засякоха черната сянка, облегната на ствола.

— Доста се забави, малки братко.

— Трябваше да се погрижа за сигурността на другите домове. И да хапна нещо.

— Животинска кръв — констатира Деймън презрително, приковал поглед върху малкото кръгло петно върху тениската на Стефан. — Заек, ако съдя по миризмата.

— Деймън… аз дадох върбинка и на Бони, и на Мередит.

— Разумна предпазна мярка — съгласи се Деймън и се ухили, оголвайки зъби.

Познатото раздразнение обзе Стефан. Защо винаги беше толкова трудно да се разбере с Деймън? Дори само да разговаря с него, бе като да крачи из опасно минно поле.

— Сега си тръгвам — продължи Деймън, като преметна якето си през рамо. — Имам си своя работа и трябва да се погрижа за нея. — На тръгване се извърна и удостои брат си с една от унищожителните си презрителни усмивки. — Не ме чакай.

— Деймън — подвикна Стефан. Деймън се обърна, но не го погледна. — Последното, от което сега се нуждаем, е някое момиче в града да се разкрещи: „Вампир!“ — предупреди го Стефан. — Или да бъдат открити някакви други признаци за присъствието ни тук. Хората вече преживяха подобни неща: не са глупаци или невежи.

— Ще го имам предвид. — Произнесе го подчертано иронично, но бе най-близкото до някакво подобие на обещание, каквото Стефан някога бе получавал от брат си.

— И още нещо, Деймън.

— Сега пък какво?

— Благодаря ти.

Това вече му дойде в повече. Деймън се завъртя рязко и измери брат си с леденостуден поглед както се гледа непознат.

— Не очаквай нищо повече от мен, малки братко — заговори този път с опасно предизвикателен тон. — Защото ще сгрешиш, както винаги. И не си въобразявай, че можеш да ме манипулираш. Онези три човешки същества може да те следват навсякъде, но не и аз. Тук съм заради свои си причини.

Изчезна, преди Стефан да му отговори. Но всъщност това не би имало никакво значение. Деймън и без това никога не се вслушваше в думите му. И никога не се бе обръщал към него по име. Винаги използваше надменното „малки братко“.

А сега Деймън отново е на път да докаже, че на него не може да се разчита, помисли си Стефан. Чудесно. Беше способен да извърши някакво зло, само и само за да докаже на Стефан на какво е способен.

Изтощен, Стефан се приближи до дървото, облегна се на ствола му и се плъзна надолу. Вдигна взор към нощното небе. Насочи мислите си към най-неотложните проблеми, към това, което бе узнал тази вечер. Например описанието, получено от Вики за убиеца. Висок, русокос, със сини очи, припомни си той… това не му ли напомняше за някого? Не за някого, с когото пътищата му се бяха кръстосали, а за някого, за когото някъде бе дочул да се говори…

Нямаше полза. Не можеше да задържи мисълта си върху загадката, която трябваше да разреши. Беше уморен и самотен, отчаяно се нуждаеше от утеха и спокойствие. Ала суровата истина бе, че нямаше от кого да ги получи.

Елена, помисли се той, ти ме излъга.

Това бе единственото нещо, за което тя толкова силно настояваше. Единственото, което винаги му бе обещавала. „Каквото и да се случи, Стефан, аз ще бъда с теб. Кажи ми, че вярваш в това.“ А той й бе отговорил, безпомощен пред чара й: „О, Елена, вярвам ти. Каквото и да се случи, ние ще бъдем заедно.“

Но тя го бе изоставила. Е, може би не по свой избор, но какво значение имаше в края на краищата? Беше го изоставила и си бе заминала.

Неведнъж му се бе искано да я последва.

Мисли за нещо друго, за каквото и да е, само да е нещо друго, повтаряше си той, обаче бе твърде късно. Веднъж освободени, спомените му за Елена се завихриха около него, прекалено болезнени, за да ги понесе, прекалено красиви, за да ги отхвърли.

Спомни си първата им целувка. Изненадата от опияняващата сладост на мига, когато устните му се сляха с нейните. И след това се заредиха шок след шок, но на някакво по-дълбоко ниво. Сякаш тя достигна до същността му, която самият той почти бе забравил.

Изплашен, усещаше как защитните му бариери падат една по една. Всичките му тайни, цялата му съпротива, всички трикове, с които бе свикнал да държи хората на разстояние, Елена ги разпръсна със замах, оголвайки уязвимостта му.

Разкривайки душата му.

А накрая той откри, че именно за това бе копнял. Искаше Елена да го види без предпазните щитове, без стените, с които се бе оградил от хората. Искаше тя да знае какъв бе той.

Ужасен ли беше? Да. Когато тя най-после откри тайната му, когато го завари да се храни с онази птица, не знаеше къде да се дене от срам. Беше сигурен, че тя с ужас ще побегне заради кръвта по устата му. И завинаги ще се отврати от него.

Но когато в онази нощ се взря в очите й, видя само разбиране. Прощаване. Любов.