Тъмното обединение

— Светът. Ти си видял много от него. Преживял си четири или пет столетия, за разлика от всички нас, нали така? Каква е идеята? Искам да кажа, дали по принцип това е място, на което си струва да се живее, или всъщност е само купчина боклуци?

Стефан затвори очи.

— Ох.

— А какво ще кажеш за хората, Стефан? За човешката раса. Ние болест ли сме или само симптом? Искам да кажа, вземи някого… като Елена. — Закратко гласът на Мат потрепери, но той продължи. — Елена умря, за да спаси града, да го опази за момичетата като Сю. А ето че сега и Сю е мъртва. И всичко това отново ще се случи. Никога няма да спре. Не можем да победим. Какво ти говори това?

— Мат, недей…

— Това, което всъщност питам, е какъв е смисълът? Или сме някаква космическа шега, която не проумявам? Или пък цялата тази работа ще вземе да се окаже само една огромна, адски шибана грешка? Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

— Разбирам, Мат. — Стефан седна на стола и прокара пръсти през косата си. — Ако млъкнеш само за минута, ще се опитам да ти отговоря.

Мат притегли друг стол и го възседна.

— Чудесно. Слушам те. — Очите му оставаха напрегнато предизвикателни, но зад фасадата Стефан долови обърканост и обида, които отдавна се бяха загнездили там.

— Виждал съм много зло, Мат, повече, отколкото можеш да си представиш — поде Стефан. — Дори съм живял с него. То винаги е било част от мен независимо колко съм се съпротивлявал. Понякога съм си мислел, че цялата човешка раса е зла, макар и в много по-малка степен, отколкото моята вампирска раса. Също така понякога съм разсъждавал, че има толкова много зли хора и вампири в нашите две раси, че няма значение какво се случва с тези, които са добри. Трябва да си призная, че и аз не зная повече от теб. Не мога да ти кажа дали има смисъл или дали всичко ще се оправи. — Стефан погледна Мат право в очите и заговори натъртено: — Но нека и аз те попитам: и какво от това?

Мат се взря учудено в него.

— Как така „и какво от това“?

— Ами така. И какво от това.

— Значи ако вселената е изпълнена със зло и ако нищо не можем да направим и да променим, това няма значение? — Гласът на Мат се повишаваше все повече ведно с недоумението му.

— Да, какво от това? — повтори Стефан и се наведе напред. — Какво ще направиш, Мат Хъникът, ако всички лоши неща, които каза, са истина? Какво ти лично ще направиш? Ще престанеш да се бориш и ще се присъединиш към акулите ли?

Мат сграбчи ядосано облегалката на стола.

— За какво говориш?

— Знаеш, че можеш да го направиш. Деймън през цялото време все това повтаря до втръсване. Можеш да се присъединиш към страната на злото, печелившата страна. И реално никой няма да те обвини, защото ако цялата вселена е устроена така, защо и ти да не си такъв?

— Как ли не, по дяволите! — избухна Мат. Сините му очи пламтяха и той се надигна от стола. — Може би това е пътят, избран от Деймън! Но само защото всичко изглежда безнадеждно, не означава, че трябва да спрем да се борим. Дори и да знаех, че е абсолютно безнадеждно, пак щях да се опитвам. Длъжен съм да опитам, дяволите да ме вземат!

— Уверен съм в това. — Стефан се облегна назад и леко се усмихна. Беше уморена усмивка, но показваше колко близък му беше сега Мат. И като видя промяната на лицето на Мат разбра, че и той усеща същото. — Защото и аз се чувствам по същия начин — продължи Стефан. — Не е извинение да се предадем само защото всичко изглежда така, сякаш сме обречени да изгубим. Длъжни сме да опитаме… тъй като другият избор е просто да се предадем.

— Не съм готов да се предам пред каквото и да е — процеди Мат през зъби. Имаше вид на човек, намерил своя път обратно през огъня, който го бе изгарял вътрешно. — При това завинаги — добави той.

— Да, добре, макар че завинаги е много дълъг период от време — отбеляза Стефан. — Но за това, което си струва, аз също съм готов да се боря и да не се предавам. Не зная дали ще е възможно, но ще опитам.

— Това е всичко, което всеки един от нас може да направи — рече Мат, избута бавно стола и се изправи. Напрежението бе изчезнало от мускулите, а очите му се бяха избистрили. Станаха почти пронизващо сините очи, които Стефан помнеше. — Добре — тихо рече Мат. — Щом си открил това, за което дойде, по-добре да се връщаме при момичетата.

Стефан замълча за момент, докато трескаво обмисляше различни варианти.

— Мат, ако не греша за това, което става тук, момичетата за известно време ще бъдат оставени на спокойствие. Но ти все пак отиди при тях и ги провери. Аз ще остана още малко тук, защото има нещо, което бих искал да прочета… за един тип, наречен Жервез от Тилбъри, който е живял в началото на тринадесети век.

— Брей, по-рано дори и от теб, а? — подкачи го Мат, а Стефан се усмихна вяло. Останаха така закратко, загледани един в друг.

— Добре. Предполагам, че ще се срещнем при Вики. — Мат се обърна към вратата, но после се поколеба. Извърна се рязко към Стефан и протегна ръка. — Стефан, да знаеш, радвам се, че се завърна.

Стефан пое ръката му.