Тъмното обединение

— Предполагам, че сега трябва да се отдръпна — рече, — за да не те плаша повече. Това ли искаш?

Сега съм като заек пред змия, помисли си Бони. Сигурно така се чувства заекът. Само дето не той ще ме убие. Сама ще си умра. Имаше чувството, че в следващата минута краката й ще се подкосят и ще припадне. Толкова много топлина и трепет се породи в нея.

Измисли нещо… но бързо. Тези бездънни черни очи запълваха цялата вселена. Каза си, че сигурно може да вижда звездите в тях. Мисли. И то бързо.

На Елена не би й харесало, помисли си тя, когато устните му докоснаха нейните. Да, това е. Но проблемът беше, че нямаше сили да го изрече. Топлината я обгръщаше отвсякъде, разкъсваше я на части, от връхчетата на пръстите на ръцете й до ходилата. Устните му бяха хладни, като коприна, но всичко останало бе топло. Нямаше защо да се страхува. Можеше просто да се остави и да се понесе. Сладост се разля в нея…

— Какво, по дяволите, правиш?

Гласът разкъса тишината, развали магията. Бони се стресна и с учудване откри, че може да извърне главата си. Мат бе застанал в края на двора със свити юмруци и очи, искрящи като късчета синкав лед. Толкова студен лед, че можеше да те смрази.

— Махни се от нея — процеди Мат.

За изненада на Бони хватката около ръцете й се отпусна. Тя отстъпи назад, пооправи блузата си, все още останала без дъх. Но мозъкът й отново заработи.

— Всичко е наред — опита се да успокои Мат. Гласът й прозвуча почти спокойно. — Аз само…

— Върни се в колата и остани там.

Я чакай малко, каза си Бони. Зарадва се, че Мат се появи. Беше се намесил точно навреме. Но той го даваше малко тежко, беше се нагърбил с ролята на защитаващ я по-голям брат.

— Виж какво, Мат…

— Върви — нареди й той сухо, без да откъсва поглед от Деймън.

Мередит не би му позволила да й нарежда така. Със сигурност и Елена нямаше да го допусне. Бони отвори уста, за да каже на Мат той да се връща в колата, когато внезапно осъзна нещо.

За пръв път от толкова много месеци насам виждаше Мат действително загрижен за нещо. Блясъкът се бе завърнал в сините му очи — онзи студен блясък на справедлив гняв, който караше дори Тайлър Смолуд да си подвие опашката. Мат отново бе жив, изпълнен с енергия. Пак беше такъв, какъвто всички го помнеха.

Бони прехапа устни. За миг се опита да се пребори с гордостта си. Успя да я потисне и сведе очи.

— Благодаря ти, че ме спаси — промърмори и напусна двора.

Мат бе толкова бесен, че не смееше да приближи до Деймън, за да не се нахвърли върху него. Пък и смразяващата чернота в очите на Деймън му подсказа, че идеята никак не е разумна.

Но гласът на Деймън си оставаше спокоен, почти безстрастен.

— Знаеш, че жаждата ми за кръв не е каприз. Това е необходимост, която намесата ти ми попречи да задоволя. Правя това, което ми се налага.

Тази закоравяла безсърдечност дойде на Мат в повече. Те ни възприемат само като източник за прехрана, припомни си той. Те са ловците, а ние — плячката. А сега бе впил ноктите си в Бони. Бони, която дори едно коте не можеше да надвие.

Изрече с презрение:

— Че защо не си подбереш някой от твоята категория, а?

Деймън се усмихна и въздухът стана по-студен.

— Някой като теб ли?

Мат се втренчи в него. Усети как мускулите на челюстта му се стегнаха. След миг изрече сковано:

— Ами можеш да опиташ.

— Мога да направя нещо повече от това само да опитам, Мат. — Деймън пристъпи само една крачка към него, гъвкаво като прокрадваща се пантера. Мат неволно си помисли за лъвовете, леопардите и тигрите от джунглата, за мощните им скокове и за острите им, с лекота разкъсващи плътта зъби. Спомни си също как изглеждаше Тайлър, когато миналата година Стефан се бе разправил с него в колибата на Куонсет. Червено месо. Само червено месо и кръв.

— Как беше името на учителя по история? — запита Деймън благо. Изглеждаше развеселен, явно се наслаждаваше. — Господин Танър, нали?

— Ти си убиец.

Деймън кимна, но нямаше вид на обиден, а сякаш току-що се представяше на някого.

— Разбира се, но той заби нож в мен. Нямах намерение да го изцедя докрай, но той ме раздразни и аз промених намерението си. Сега ти също ме дразниш, Мат.

С голямо усилие на волята Мат си наложи да не побегне. В Деймън имаше нещо повече от прокрадваща се котешка грациозност, повече от това, че тези неземно черни очи оставаха непрекъснато впити в лицето му. Деймън вдъхваше ужас до мозъка на костите на всеки човек, който се сблъскваше с него. Някаква заплаха, пряко въздействаща на кръвта на Мат, съветваща го моментално да си плюе на петите.

Ала той не избяга. В съзнанието му оживя споменът от скорошния му разговор със Стефан, от който бе научил нещо важно. Дори да трябва да умре тук, няма да побегне.

— Не ставай глупав — посъветва го Деймън, сякаш бе прочел мислите на Мат. — Никога не си давал някому кръв насила, нали? Боли, Мат. Много боли.

Елена, спомни си Мат. Той беше много изплашен, когато тя за пръв път пое от кръвта му и този страх наистина беше разтърсващ за него. Но тогава го бе извършил по своя воля. А какво ще бъде, ако се повтори против волята му?