Тъмното обединение

— Това е опасно. Не се шегувам и няма да ви заблуждавам, че не е — обясни Стефан на момичетата. — Но това е единственият ни шанс. Цялата работа е малко сложна и най-добре ще е да започна от начало. Трябва Да се върнем към основаването на Фелс Чърч…

Той продължи да им разказва до късно през нощта.

Четвъртък, 11 юни

7 ч. сутринта

„Мило дневниче,

Снощи не можах да пиша, защото се прибрах много късно. Мама пак ме посрещна крайно разстроена. Щеше да изпадне в истерия, ако знаеше с какво всъщност се занимавам — придружавам вампири и планирам нещо, което може да ме убие. Което може да изтреби всички ни.

Стефан има план как да заложи капан на убиеца на Сю. Това ми напомня на някои от плановете на Елена… и тъкмо това не ми дава покой. Те винаги звучаха чудесно, но в повечето случаи се проваляха.

Обсъдихме и това кой да се нагърби с най-опасната работа и решихме да е Мередит. Което е добре дошло за мен… искам да кажа, че тя е по-силна и по-атлетична, пък и винаги е съумявала да запази самообладание, когато нещо здравата се обърка. Но в същото време малко ме обиди това, че всички толкова бързо избраха нея. Особено от Мат не го очаквах. Искам да кажа, че не съм толкова смотана. Зная, че не съм умна колкото другите и сигурно не съм толкова добра в спорта или хладнокръвна, когато стане напечено, но пък и не съм пълна глупачка. Все за нещо ме бива.

Както и да е, решихме да го направим след завършването. Всички ще участваме, освен Деймън, който ще пази Вики. Странно е, но сега му имаме доверие. Дори и аз. Въпреки това, което ми стори снощи, не мисля, че ще позволи Вики да бъде наранена.

Вече не сънувам Елена. Мисля, че ако това отново се случи, ще се разкрещя като обезумяла. Или никога вече няма да заспя. Защото повече просто не мога да издържам.

А сега по-добре ще е да заспивам. Надявам се, че в неделя ще разрешим мистерията и ще заловим убиеца. Аз вярвам в Стефан.

Надявам се също да не забравя моята част.“

9

— И така, дами и господа, представям ви випуск 1992!

Заедно с останалите си съученици Бони хвърли шапката си високо във въздуха. Свърши се, въздъхна тя. Каквото и да се случи тази вечер, Мат, Мередит и аз вече завършихме. През последната учебна година имаше немалко моменти, когато тя сериозно се съмняваше, че ще доживее това.

Бони очакваше, че заради смъртта на Сю церемонията по дипломирането на випуска ще е вяла и тъжна. Но вместо това се редуваха прояви на френетична възбуда. Сякаш всички празнуваха, че още са живи… преди да е станало много късно.

Оживлението прерасна в невъобразима суетня, когато родителите се втурнаха напред, а учениците от гимназия „Робърт Е. Лий“ се разпръснаха във всички посоки с радостни възгласи. Бони си сложи отново шапката и вдигна очи към обектива на фотоапарата на майка си.

Дръж се нормално, това е много важно сега, каза си тя. Тогава видя лелята на Елена — Джудит, придружавана от Робърт Максуел — мъжа, за когото наскоро се бе омъжила, застанали отстрани. Робърт държеше ръчичката на Маргарет, сестрата на Елена. Когато я видяха, те се усмихнаха храбро, но тя се почувства неудобно, когато тръгнаха към нея.

— О, госпожице Гилбърт… искам да кажа госпожо Максуел… не трябваше — заговори смутено тя, когато деля Джудит й поднесе букетче розови рози.

Леля Джудит се усмихна през сълзи.

— Този ден трябваше да е много специален за Елена — рече жената. — Иска ми се да бъде специален и за теб, и за Мередит.