Тъмното обединение

— О, лельо Джудит. — Бони я прегърна импулсивно. — Толкова ми е мъчно — прошепна й. — Ти знаеш колко ни липсва.

— На всички ни липсва — въздъхна леля Джудит. После се отдръпна и отново й се усмихна, след което заедно с Робърт и Маргарет се отдалечиха.

Бони извърна очи със заседнала в гърлото буца, за да се поразсее с гледката на полудялата от празненството тълпа.

Сред тълпата беше и Рей Ернандес — момчето, което й кавалерстваше на бала по случай новата учебна година и което бе поканило всички на купона тази вечер в дома си. Там беше и Дик Картър, приятелят на Тайлър, който както обикновено се правеше на палячо. Тайлър се хилеше самонадеяно, докато баща му щракаше снимка след снимка. Мат слушаше, но с незаинтересован вид, един агент за събиране на талантливи млади футболисти, пристигнал от университета „Джеймс Мейсън“. Наблизо бе застанала Мередит, със замислено изражение и букет червени рози в ръка.

Вики обаче я нямаше. Родителите й не я бяха пуснали, като се оправдаха, че още не била готова да излиза навън. Липсваше и Каролайн, тъй като сега бе в апартамента им в Херън. Майка й бе споделила с майката на Бони, че била болна от грип, но Бони знаеше истината — Каролайн беше смъртно уплашена.

И може би имаше право, помисли си Бони, докато се приближаваше до Мередит. Каролайн може да се окаже единствената от нас, която ще преживее следващата седмица.

Трябва да изглеждаш нормално, да действаш нормално. Тя се присъедини към групата около Мередит, която бе свалила пискюла в червено и черно от шапката си, за да го увие около букета, а сега го усукваше между елегантните си нервни пръсти.

Бони набързо се огледа във всички посоки. Добре. Това беше мястото. И сега му беше времето.

— Внимавай с това, ще го развалиш — рече на глас.

Но замисленото меланхолично изражение на Мередит не се промени. Тя сведе очи към пискюла и го усука нагоре.

— Не е справедливо — заговори, — че ние получихме дипломи, а Елена не. Не е правилно.

— Зная. Ужасно е — съгласи се Бони, но прозвуча безгрижно. — Щеше ми се да можехме да направим нещо, но няма начин.

— Не е честно — продължи Мередит, сякаш не я бе чула. — Ето ни нас, огрени от слънчева светлина, завършили, а тя е под… онзи камък.

— Зная, зная — заговори Бони с утешителен тон. — Мередит, не се разстройвай. Защо не се опиташ да мислиш за нещо друго? Виж, след като отидеш на вечеря с родителите си, искаш ли да се отбием на купона при Реймънд? Дори и да не сме поканени, можем да се повеселим.

— Не! — избухна Мередит с неочаквана ярост. — На никакъв купон не искам да ходя. Как можеш дори да си го помислиш, Бони? Как може да си толкова повърхностна?

— Е, нали се подготвяме да правим нещо…

— Ще ти кажа аз какво ще направя. След вечерята ще отида на гробището. Ще оставя това на гроба на Елена. Тя го заслужава. — Кокалчетата на пръстите на Мередит побеляха, докато стискаше пискюла в ръката си.

— Мередит, не се видиотявай. Не можеш да се изкачиш по хълма на гробището, особено по тъмно. Това е лудост. И Мат ще ти каже същото.

— Е, нямам намерение да питам Мат. Никого няма да питам. Сама ще се справя.

— Не можеш. Господи, Мередит, винаги съм мислила, че си умна и…

— И аз винаги съм мислила, че имаш поне малко чувствителност. Но ти очевидно дори не искаш да мислиш за Елена. Или всичко това е само защото искаш за себе си бившия й приятел?

Бони я зашлеви през лицето.

Беше силна, добре премерена плесница, с много енергия и як замах. Мередит ахна и притисна ръка към бузата си, която веднага почервеня. Всички наоколо се извърнаха към тях.

— Само на това си способна, Бони Маккълоу — заговори Мередит след малко с мъртвешки снишен глас. — Вече никога няма да ти проговоря. — Обърна се на токчетата си и си тръгна.

— Никога е слабо казано според мен! — изкрещя Бони след отдалечаващия се гръб на Мередит.

Всички побързаха да извърнат погледи, когато Бони се озърна наоколо. Но нямаше съмнение, че през последните минути двете с Мередит бяха в центъра на всеобщото внимание. За да запази сериозната си физиономия. Бони прехапа бузата си отвътре и се приближи към Мат, който най-после се беше отървал от агента, набиращ млади футболисти.

— Как беше? — попита тя.

— Добре.

— Не мислиш ли, че малко прекалих с плесницата? Ние всъщност не я бяхме планирали. Просто така ми хрумна на момента. Дали не беше прекалено очебийно…

— Добре беше, съвсем добре — успокои я Мат, но мислите му явно бяха заети с друго. Нямаше и следа от унилия младеж, апатичен и самовглъбен, когото бяха свикнали да виждат през последните няколко месеца.

— Какво има? Да не би нещо в плана да се е объркало? — разтревожи се Бони.

— Не, не. Слушай, Бони, доста мислих. Нали ти бе тази, която откри тялото на господин Танър в Къщата на духовете миналата година на Хелоуин?

Бони се сепна и потръпна неволно от отвращение.

— Ами, да, аз първа открих, че е мъртъв, наистина мъртъв, а не че само се преструва на такъв. Защо, за Бога, реши точно сега да говорим за това?

— Защото само ти можеш да ми отговориш на следния въпрос: възможно ли е господин Танър да е насочил нож към Деймън?

— Какво?