Тъмното обединение

Никое човешко гърло не би могло да издаде подобен звук. Не беше имитация на животно. Беше истинско. Злобно гърлено ръмжене, извисяващо се нагоре и все по-нагоре. Тайлър сграбчи Мередит за главата, за да я извърне към себе си. Девойката се взря с безмълвен ужас, невярваща на гледката, разкрила се пред очите й. Това, което видя, беше тъй страшно, че мозъкът й отказа да го възприеме…

Мередит закрещя с все сила.

— Казах ти, че ще останеш изненадана. Е, харесва ли ти? — попита Тайлър. Гласът му се задавяше от слюнката, а червеният му език висеше между дългите му кучешки зъби. Лицето му не приличаше на лице. Сгърчи се гротескно в нещо като муцуна, а очите му пожълтяха с присвити зеници. По бузите му бе плъзнала червеникавопясъчна козина, спускайки се чак до шията му. — Можеш да си крещиш колкото си щеш, но никой няма да те чуе — добави задъхано.

Всеки мускул в тялото на Мередит се напрегна, докато се опитваше да се откопчи от хватката му. Беше спонтанна реакция, която тя не можа да удържи. Дъхът му беше горещ и вонеше ужасно, като на животно. Ноктите му, впити в китката й, бяха остри, почернели като на хищен звяр. Тя нямаше сила да изкрещи отново.

— Освен вампирите има и други същества с вкус към кръвта — заговори Тайлър с новия си глас, придружен с мляскащи звуци. — А аз искам да вкуся твоята. Но първо малко ще се позабавляваме.

Макар все още да се крепеше на двата си крака, снагата му се сгърчи, приведе и странно се обезобрази. Мередит се дърпаше и мяташе с последни сили, но не успя да му попречи да я повали на земята. Беше силно момиче, но той беше много по-як. Набъбналите му мускули изпъкваха под ризата му, когато я притисна под себе си.

— Винаги си ме гледала отвисоко, нали? Мислеше, че не съм достоен за теб. Е, сега ще откриеш какво си пропуснала.

Не мога да дишам, диво запрепуска мисълта в пламналия мозък на Мередит. Ръката му се стегна около гърлото й, препречвайки достъпа на въздух. Глутници сиви вълци запрепускаха в ума й. Ако сега не успее да се отскубне…

— Ще ти се прииска да умреш много бързо, като Сю. — Лицето на Тайлър плаваше точно над нейното, червено като луната, с изплезен дълъг език. Другата му ръка придържаше ръцете й над главата й. — Помниш ли приказката за Червената шапчица?

Сивотата се смрачи до чернота, осеяна с малки светлинки. Като звезди, помисли си Мередит. Пропадам в звездите…

— Тайлър, долу лапите от нея! Пусни я! Веднага! — кресна някакъв гласът. Гласът на Мат.

Зверското ръмжене на Тайлър, по чиято муцуна се стичаха лиги, тутакси секна, заменено с изненадан вой. Лапата му, стиснала гърлото на Мередит, отпусна натиска си и тя най-сетне успя да си поеме дъх.

Около нея отекнаха нечии стъпки.

— Отдавна си мечтая да направя това, Тайлър! — викна Мат, като го улови за пясъчночервеникавата му козина. Юмрукът му размаза наскоро израслата муцуна на Тайлър. От влажния животински нос блика обилна струя кръв.

Звукът, изтръгнал се от гърлото на Тайлър, смрази сърцето на Мередит. Той скочи върху Мат, като ловко се извъртя още във въздуха и насочи към лицето на противника си острите си нокти. От силния удар Мат падна, а Мередит, макар и още замаяна, с отчаяно усилие се опита да се надигне от земята. В следващия миг обаче някой друг отблъсна Тайлър, както беше връхлетял върху Мат. Стори го с такава лекота, сякаш Тайлър беше парцалена кукла.

— Също като в доброто старо време, Тайлър — каза Стефан, като изправи Тайлър на крака и го обърна с лице към себе си.

Тайлър се втренчи в него за кратко с невярващ поглед и побягна.

Беше бърз, докато се провираше и извърташе с животинска ловкост сред редиците от гробове. Ала Стефан беше още по-бърз и скоро го настигна.

— Мередит, ранена ли си? Мередит? — Бони коленичи до нея. Мередит кимна… все още не можеше да говори… но остави Бони да подпъхне ръка под главата й, за да я надигне. — Знаех си, че трябваше по-рано да го спрем. Знаех си — продължи да нарежда Бони с треперещ глас.

Стефан довлече Тайлър обратно при гроба на Елена.

— Винаги съм знаел, че си негодник — изрече запъхтяно, докато притискаше гърба на Тайлър към надгробната плоча. — Но никога не съм очаквал да се окажеш чак толкова глупав. Предполагах, че вече си се научил да не нападаш момичета в гробищата, но явно съм се заблудил. На всичкото отгоре се хвалиш и какво си сторил на Сю Карсън. Това вече е най-голямата глупост, която можеше да направиш.

Мередит ги изгледа как стоят изправени един срещу друг. Толкова са различни, помисли си тя. Стефан беше блед, зелените му очи платяха, излъчвайки гняв и заплаха, но от него струеше вродено достойнство и душевна чистота. Приличаше на строгия ангел хранител, издялан от мрамор на един от съседните гробове. Докато Тайлър напомняше за уловено в капан животно. Присви се, силно изгърбен, тежко задъхан, с гърди, изцапани от кръв и слюнка. Жълтите му очи излъчваха само омраза и страх, а пръстите му помръдваха неспокойно, сякаш се канеше в следващия миг да забие ноктите си в нещо. От гърлото му се надигна приглушено стенание.