Тъмното обединение

— Радвам се да го чуя. — Това бе всичко, което успя да каже, но го изпълни топлина, която стопи пронизващата го болка.

Както и част от самотата му.

8

От мястото, където беше паркирана колата, седналите вътре Бони и Мередит виждаха само прозореца на стаята на Вики. Щеше да е по-добре да се приближат още към къщата, но тогава някой можеше да ги види.

Мередит изсипа последните капки кафе от термоса в чашата си и ги изпи. После се прозя. Почувства се виновна и погледна към Бони.

— И ти ли заспа трудно снощи?

— Да. Но не мога да си обясня защо — отвърна Мередит.

— Мислиш ли, че двете момчета са си поговорили? — попита Бони.

Мередит я изгледа набързо, очевидно изненадана, но сетне се усмихна. Бони се досети, че Мередит не бе очаквала точно този въпрос.

— Надявам се — рече Мередит. — Това може да помогне на Мат.

Бони кимна и се облегна назад в седалката. Никога досега не се бе чувствала толкова удобно в колата на Мередит.

Но като погледна отново към нея, видя, че чернокосата й приятелка вече бе заспала на съседната седалка.

О, велико! Направо страхотно! Бони се взря в утайката от кафе на дъното на чашата си и смръщи лице. Не смееше отново да се отпусне. Ако и двете заспят, можеше да се окаже катастрофално. Затова заби нокти в дланите си и се вторачи в осветения прозорец на стаята на Вики.

А когато образите пред очите й започнаха да се мержелеят и удвояват, тя разбра, че трябва да предприеме нещо.

Свеж въздух. Да, това й трябваше. Ще й помогне да не заспи. Без да си прави труд да не вдига шум, тя отключи своята врата и дръпна дръжката. Вратата изщрака и се отвори, но Мередит не помръдна, дълбоко унесена в съня си.

Явно наистина е много уморена, помисли си Бони, като се измъкна навън. Този път затвори вратата много по-внимателно, оставяйки Мередит вътре заключена. И чак тогава се сети, че няма ключ, за да отключи после вратата.

Е, какво пък, ще събуди Мередит, когато реши да се върне в колата. Междувременно може да отиде и да провери как е Вики. Вероятно още е будна.

Небето бе мрачно, скрито от гъстите облаци, но нощта се оказа топла. Зад къщата на Вики орехите леко шумоляха. Някъде наблизо се чуваха щурци, монотонното им свирене сякаш беше само част от стелещата се навред тишина.

Уханието на цветята на перваза изпълни ноздрите на Бони. Почука с нокти съвсем леко по прозореца на Вики, после се надигна и надникна през тясната пролука между завесите.

Не последва отговор. Върху леглото Бони видя куп одеяла, от които се подаваше невчесаната кестенява коса на приятелката й. Явно и Вики спеше непробудно.

Докато Бони стоеше там, тишината около нея сякаш се сгъсти. Вече никакви щурци не пееха. Дори и шумолящите доскоро дървета бяха замрели. При все това се напрегна, за да чуе нещото, което знаеше, че е там.

Не съм сама, осъзна тя.

Нито едно от сетивата й не го подсказваше. Ала шестото й чувство, онова, което толкова често бе вледенявало ръцете и гръбнака й, онова, което наскоро се бе пробудило, за да усеща присъствието на Силата, я предупреждаваше. Имаше… нещо… наблизо. Нещо… я наблюдаваше.

Девойката се извърна бавно, изплашена да не издаде дори най-слаб звук. Ако не вдига шум, може би това, което я дебнеше, няма да се добере до нея. Може би няма да я забележи.

Тишината стана смъртно застрашителна. Отекваше в ушите й в такт с пулсирането на собствената й кръв. И не можеше да спре да си представя как всеки миг от мрака с крясък ще изскочи нещо.

Нещо с горещи и влажни ръце, помисли си момичето, докато се взираше в тъмнината, обгърнала задния двор. Различаваше само сиво, черно, черно върху сиво. Всяка форма можеше да бъде всичко и сякаш всички сенки се поклащаха вкупом. Нещо с горещи и потни ръце, достатъчно силни, за да я прекършат за миг…

Изпращя съчка, но на нея й се стори, че проехтя изстрел.

Завъртя се рязко, с напрегнати очи и наострени уши. Но там имаше само мрак и тишина.

И тогава някакви пръсти изотзад докоснаха врата й.

Бони се завъртя отново и едва не падна, съвсем примряла. Беше толкова изплашена, че дори нямаше глас да изпищи. Но когато видя кой я бе стреснал, шокът заслепи сетивата й и скова мускулите й. И щеше да рухне на земята, ако той не я бе уловил тъкмо навреме, за да я задържи на крака.

— Изглеждаш много изплашена — рече Деймън тихо.

Девойката поклати глава. Все още не си бе възвърнала способността да говори. Продължаваше да се опасява, че в следващия миг може да припадне. Но се опита да се отскубне от ръцете му.

Той не стегна повече хватката си, но не я пусна. Да се опитва да се бори с него, бе като да троши тухлена стена с голи ръце. Накрая тя се предаде и се опита само да успокои дишането си.

— Страхуваш ли се от мен? — попита Деймън. Усмихна й се укорително, сякаш двамата споделяха обща тайна. — Няма от какво да те е страх.

Как е успявала Елена да се справя с него? Но разбира се, че Елена не е успяла, осъзна Бони. Накрая Елена се бе поддала на влиянието му. Деймън бе спечелил, постигайки своето.

Той отпусна едната й ръка, за да прокара пръсти, много леко и нежно, по извивката на горната й устна.