Тъмното обединение

— Но нали си го видяла в къщата на Каролайн — напомни й Стефан с настоятелна нотка. — Вики, изслушай ме — додаде, когато момичето се извърна рязко от него. — Зная, че си изплашена до смърт, но това е важно, по-важно, отколкото си мислиш. Не можем да се борим с него, ако не знаем срещу кого се изправяме. А ти си единствената, единствената в момента, която разполага с информацията, която ни е нужна. Трябва да ни помогнеш.

— Не мога да си спомня…

Гласът на Стефан оставаше непоклатимо настойчив.

— Зная как мога да ти помогна да си спомниш. Ще ми позволиш ли да се опитам?

Секундите се нижеха бавно. Накрая Вики изпусна дълга въздишка и тялото й се отпусна.

— Прави каквото искаш — промълви тя с безразличие. — Не ме е грижа. И без това няма никакво значение.

— Ти си смело момиче. А сега ме погледни, Вики. Искам да се успокоиш. Само ме гледай и се отпусни. — Гласът на Стефан се снижи до приспивен шепот. Това продължи няколко минути, след което клепачите на Вики се затвориха.

— Седни. — Стефан я поведе към леглото и й помогна да седне на него. После приседна до нея, без да откъсва поглед от лицето й. — Вики, сега се чувстваш спокойна и отпусната. Нищо от това, което ще си спомниш, няма да те нарани — увери я той с все същия успокоителен тон. — А сега искам да се върнеш в събота вечерта. Ти си на горния етаж, в семейната спалня в къщата на Каролайн. Сю Карсън е с теб, но има и още някого. Искам да видиш…

— Не! — Вики рязко се изви назад, после напред, сякаш се опитваше да избяга от нещо. — Не! Не мога…

— Вики, успокой се. Той няма да ти стори нищо лошо. Той не може да те види, но ти можеш да го виждаш. Послушай ме.

Докато Стефан й говореше, хлипанията на Вики утихнаха. Но все още потръпваше и се свиваше.

— Трябва да го видиш, Вики. Помогни ни да се преборим с него. Как изглежда той?

— Изглежда като дявол!

Беше почти крясък. Мередит седна от другата страна на Вики и пое ръката й в своята. Хвърли поглед през прозореца към Бони отвън, която на свой ред я изгледа с широко отворените си черни очи и леко потрепери. Бони не чуваше какво говори Вики в стаята си.

— Разкажи ми повече — подкани Стефан изпадналото в транс момиче.

Устата на Вики се изкриви. Ноздрите й потръпнаха, сякаш бе надушила нещо ужасно. А когато отново заговори, произнасяше отчетливо всяка дума, все едно от тях й прилошаваше.

— Той е облечен в… някакъв стар дъждобран. От вятъра се увива около краката му. Той кара вятъра да духа и фучи. Косата му е руса, почти бяла и стърчи нагоре. Очите му са толкова сини… електриковосини. — Вики облиза пресъхналите си устни и преглътна мъчително. Имаше вид, сякаш още в следващия миг ще повърне. — Синьото е цветът на смъртта.

Навън отекна гръмотевица, толкова силна, сякаш небето се разцепи. Деймън вдигна бързо глава, после се намръщи и присви очи.

— Той беше висок. И се смееше. Не спираше да се смее и да протяга лапите си към мен. Но Сю изкрещя: „Не, не“ и се опита да ме дръпне назад. Тогава вместо мен той сграбчи нея. Счупи прозореца и балкона пред него. Сю изпищя: „Не, моля те“. И тогава аз го видях… видях го как я изхвърли… — Дишането на Вики се накъса, а гласът й истерично се извиси.

— Вики, всичко е наред. Ти не си там. Ти си в безопасност.

— О, моля те, не… Сю! Сю! Сю!

— Вики! Слушай ме. Трябва ми още нещо. Погледни го. Кажи ми той носи ли син скъпоценен…

Но Вики мяташе като побесняла главата си напред и назад, ридаейки с всяка секунда все по-истерично.

— Не! Не! Аз съм следващата! Аз съм следващата!

Внезапно очите й се разтвориха широко, когато сама излезе от транса, давейки се и едва поемайки си дъх. Сетне главата й подскочи рязко.

Върху стената една картина се тресеше и тракаше необуздано.

Тракането се пренесе върху огледалото с бамбукова рамка, после върху флакончетата с парфюми и червилата на шкафчето под картината. Разнесоха се звуци като при пукане на пуканки. Обиците заподскачаха по шкафчето. От закачалката падна една сламена шапка. От огледалото се посипаха закачените по него фотографии. Касети и компактдискове се изсипаха от лавицата и се разпиляха по пода като карти за игра.

Мередит скочи, а след нея и Мат, със свити юмруци.

— Спрете го! Спрете го! — изкрещя Вики диво.

Но суматохата не престана. Мат и Мередит се огледаха стреснато, когато и други предмети затанцуваха из стаята. Всичко, което не беше здраво закрепено, се тресеше, подскачаше, клатеше. Сякаш стаята беше раздрусана от земетресение.

— Спри! Спри! — разпищя се Вики с все сила, плътно затиснала уши с дланите си.

Точно над къщата изгърмя страховито силна гръмотевица.

Бони подскочи неволно, като видя как светкавицата раздра небето. Инстинктивно се улови за нещо. При ослепителния блясък на плаката на стената зад Вики се появи диагонална линия, сякаш оставена от нож. Бони сподави вика си и стисна още по-здраво това, за което се бе хванала.

А после също тъй внезапно, сякаш някой изключи прекъсвача на електрозахранването, целият този адски шум и трясък стихна.