Тъмното обединение

— Не, не беше. Днес е, на шести юни. Истина е, така е записано в шофьорската ми книжка и във всичките ми документи. Родителите ми започнали да го празнуват седмица по-рано, защото датата шести юни била твърде разстройваща за тях. На този ден дядо ми бил нападнат и след това полудял. — Бони ахна, внезапно изгубила дар слово, а Мередит добави спокойно: — И знаеш ли, опитал се да убие баба ми. — Върна внимателно полароида точно в центъра на масичката за кафе. — Май трябва да отидем в кухнята — рече тя тихо. — Вече надушвам шоколада.

Бони все още стоеше като парализирана, но мозъкът й отново защрака трескаво. Смътно си спомняше какво й бе разказвала преди Мередит за всичко това, но явно тогава не й бе разкрила цялата истина. Освен това не й бе казала кога точно се е случило.

— Дядо ти е бил нападнат… искаш да кажеш като Вики — поде Бони. Не посмя да използва думата вампир, но знаеше, че Мередит много добре я разбира.

— Също както Вики е била нападната — потвърди приятелката й. — Хайде — добави тя вече съвсем тихо. — Те ни чакат. Не исках да те разстройвам.

Мередит не иска да се разстройвам, затова няма да се разстройвам, повтаряше си Бони, докато заливаше шоколадовата торта и шоколадовия сладолед към нея с горещия фъдж. Макар че с нея сме приятелки още от първи клас, тя никога досега не ми е споделяла тази тайна…

За миг замръзна и от тъмните ъгли на съзнанието й започнаха да прииждат несвързани думи. Никой не е такъв, какъвто изглежда. Миналата година бе получила това предупреждение чрез гласа на Хонория Фел и пророчеството се бе оказало ужасяваща истина. Ами ако нищо още не е свършило?

После обаче Бони тръсна решително глава. Не биваше точно сега да мисли за това. Трябваше да се посвети единствено на купона. И ще се постарая купонът да мине добре и всички да се спогодим някак си, реши момичето.

Странно, но не се оказа толкова трудно. Отначало Мередит и Вики много-много не си говореха, но дори и Мередит не можа да устои на купчината подаръци, струпани върху масичката за кафе. Когато дойде ред да разопакова последния подарък, всички бъбреха оживено и се смееха. Настроението на примирие и взаимна толерантност продължи и след като се преместиха в стаята на Каролайн, за да разгледат новите й дрехи, компактдискове и фотоалбуми. Чак към полунощ момичетата се напъхаха в спалните чували, като не спираха да разговарят.

— Какво става напоследък с Аларик? — обърна се Сю към Мередит.

Аларик Залцман и Мередит бяха гаджета или нещо такова. Той се оказа дипломант от университета „Дюк“, специализирал парапсихология, затова миналата година го бяха извикали във Фелс Чърч точно когато започнаха вампирските атаки. Макар че отначало се държеше едва ли не като враг, накрая той се превърна в техен съюзник и… приятел.

— Сега той е в Русия — обясни й Мередит. — Нали знаеш, че там има перестройка. Проучва какво са правили с психично болните по време на Студената война.

— Какво ще му кажеш, когато се върне? — попита я Каролайн.

Това беше въпрос, който самата Бони искаше да зададе на Мередит. Тъй като Аларик бе с почти четири години по-голям от нея, Мередит му бе предложила да поизчакат, докато завърши и тогава да обсъдят бъдещето си. Но сега Мередит бе навършила осемнадесет — и то точно днес, напомни си Бони — и до дипломирането й оставаха всичко на всичко две седмици. И какво ще се случи след това?

— Още не съм решила — рече Мередит. — Аларик иска да отида в университета „Дюк“, още повече че там ме приеха, но аз не съм сигурна. Ще трябва да го обмисля.

Бони много се зарадва. Тя искаше Мередит да се запише заедно с нея в колежа „Буун Джуниър“, а не да замине и да се омъжи или да се сгоди. Беше глупаво да мисли за брак толкова млада. Самата Бони беше известна с прекалената си общителност, като сменяше момчетата, когато й скимваше. Лесно се влюбваше и после също толкова лесно разлюбваше.

— Досега не съм виждала някой да остане задълго верен на приятелката си — подхвърли тя.

Всички веднага извърнаха очи към нея. Сю подпря брадичката си върху юмруците си, преди да я попита:

— Дори и Стефан?

Бони трябваше да се досети. Спалнята се осветяваше слабо само от една лампа край леглото. Единствените звуци, които се чуваха, идваха от шумоленето на наскоро покаралите листа на върбата отвън. Неизбежно бе разговорът да се насочи към Стефан и от него към Елена.