Тъмното обединение

— Да. — Сърцето на Бони се разтуптя още по-бързо. — Исках да си поговоря с теб, но нещата яко се объркаха и после ние с теб изгубихме контакта…

БОНИ НЕ ИЗПАДАЙ В ТРАНС! НЕ В ТРАНС!! НЕ В ТРАНС!

— Добре. — Това бе отговор на въпроса й и тя изпита облекчение да го чуе.

РАЗРУШИТЕЛНА СИЛА ИЗКРИВЯВА ОБЩУВАНЕТО НИ ИМА ЛОШИ НЕЩА МНОГО ЛОШИ НЕЩА ТУК

— Какви неща? — Бони се наведе по-близо до спиритическата дъска. — Какви?

НЯМА ВРЕМЕ! Планшетът като че ли сам добави удивителния знак. Подскачаше така неудържимо от буква на буква, сякаш Елена вече съвсем бе изгубила търпение. ТОЙ СЕГА Е ЗАЕТ ТАКА ЧЕ МОГА ДА ГОВОРЯ НО НЯМА МНОГО ВРЕМЕ! СЛУШАЙ КОГАТО СВЪРШИМ ИЗЛЕЗТЕ БЪРЗО ОТ КЪЩАТА ВИЕ СТЕ В ОПАСНОСТ

— Опасност ли? — повтори Вики с изплашено изражение, сякаш още в следващия миг щеше да скочи от стола и да побегне.

ПОЧАКАЙ! СЛУШАЙ ПЪРВО! ЦЕЛИЯТ ГРАД Е В ОПАСНОСТ!

— Какво трябва да правим? — моментално се намеси Мередит.

ТРЯБВА ТИ ПОМОЩ! ТИ НЕ СИ МУ В КАТЕГОРИЯТА! НЕВЕРОЯТНО СИЛЕН! СЕГА СЛУШАЙ И СЛЕДВАЙ УКАЗАНИЯТА! ТИ ТРЯБВА ДА НАПРАВИШ МАГИЯ ЗА ПРИЗОВАВАНЕ И ПЪРВАТА СЪСТАВКА Е К…

Без никакво предупреждение планшетът отскочи от буквите и започна обезумяло да се мята по спиритическата дъска. Първо посочи към стилизираното изображение на луната, после към слънцето и накрая към надписа Паркър Брадърс Инк4.

— Елена!

Планшетът се върна обратно към буквите:

ОЩЕ ЕДНА МИШКА! ОЩЕ ЕДНА МИШКА! ОЩЕ ЕДНА МИШКА!

— Какво става? — извика Сю Карсън с широко отворени очи.

Бони се изплаши. Планшетът вибрираше от енергия, черна и грозна енергия, пареща пръстите й като черна смола. Но усещаше също и потрепването на сребърната нишка — присъствието на Елена, борещо се с тази енергия.

— Не го изпускайте! — викна тя отчаяно. — Не сваляйте ръцете си от планшета!

МИШКАТЪМНАСЛУЗЩЕТЕУБИЕ, се изписа на дъската. КРЪВКРЪВКРЪВ. И после… БОНИ БЯГАЙ от ТАМ ТОЙ Е ТУК БЯГАЙ БЯГАЙ БЯ…

Планшетът подскочи диво, изтръгна се от пръстите им и прелетя над спиритическата дъска, профуча във въздуха, сякаш някой го бе захвърлил с все сила. Вики се разпищя. Мередит скочи на крака.

И тогава всички лампи изгаснаха, потапяйки къщата в пълен мрак.

3

Писъците на Вики звучаха все по-безумно. Бони усети как в гърдите й се надига паника.

— Спри, Вики! Хайде, трябва да се махаме оттук! — изкрещя Мередит по-силно, за да могат да я чуят. — Това е твоята къща, Каролайн. Всички ще се уловим за ръце и ти ще ни изведеш до външната врата.

— Добре — отвърна Каролайн. Не звучеше толкова изплашена, колкото другите. Това е предимството да нямаш въображение, помисли си Бони. Не можеш да си представиш ужасяващите неща, които могат да ти се случат.

Чувстваше се по-добре до Мередит, чиято хладна ръка стискаше нейната. С другата Бони се улови за ръката на Каролайн и усети твърдостта на дългите й нокти.

Нищо не виждаше. Очите й постепенно се адаптираха към мрака, но не можеше да съзре дори смътно проблясване на светлина или поне сянка, докато Каролайн ги водеше напред. Откъм улицата през прозорците също не проникваше светлина. Може би навсякъде електрическата мрежа се беше разпаднала. Каролайн изруга, като се блъсна в някакъв шкаф, а Бони се препъна зад нея.

Вики хленчеше тихо най-отзад.

— Дръж се — прошепна й Сю. — Дръж се, Вики, ще се измъкнем.

Напредваха в тъмното много бавно, едва тътрейки крака. По едно време Бони усети, че вече стъпва върху теракота.

— Това е предният коридор — обясни й Каролайн. — Изчакай ме тук за минута, докато напипам къде е външната врата. — Пръстите й се изплъзнаха от тези на Бони.

— Каролайн! Не отивай там… къде си? Каролайн, подай ми ръката си! — извика Бони и се залута трескаво като слепец, загубил водача си.

От мрака нещо голямо и влажно стисна пръстите й. Беше ръка. Само че… не беше ръката на Каролайн.

Бони изкрещя.

Вики тутакси подскочи и се разпищя диво. Горещата влажна ръка теглеше Бони напред. Тя се разрита, мяташе се, съпротивляваше се, но нищо не помагаше. После усети ръката на Мередит около кръста си, след това и двете й ръце. Тогава успя да отскубне дланта си от онази голяма ръка, която я теглеше.

Обърна се назад и побягна, смътно съзнавайки, че Мередит е до нея. Но не усещаше, че с все сила продължава да крещи, докато не се строполи в едно голямо кресло, което не й позволи да тича по-нататък. Чак тогава чу собствените си писъци.

— Шшт! Бони, шшт, спри! — разтърси я Мередит. Двете бавно се свлякоха от креслото на пода.

— Нещо ме докопа! Нещо ме сграбчи, Мередит!

— Зная. Но сега млъкни! То все още е някъде тук наоколо — изрече Мередит задъхано. Бони притисна лице в рамото на приятелката си, за да не се разкрещи отново. Ами ако онова нещо бе стаята с тях?

Секундите се нижеха бавно. Обгърна ги тишина. Колкото и да напрягаше слуха си, Бони не успя да чуе нищо освен дишането си и това на Мередит, както и глухите удари на сърцето си.

— Слушай! Трябва да намерим задната врата. Сега сигурно сме във всекидневната. Това означава, че кухнята се пада отдясно. Ето къде трябва да отидем — обясни й Мередит тихо.

Бони закима беззвучно, след което вдигна рязко глава.

— А къде е Вики? — прошепна дрезгаво.