Тъмното обединение

— Вики! — извика Мередит, която първа се добра до долния етаж благодарение на дългите си крака. Завари Вики пред килера, с протегнати ръце, сякаш се опитваше да предпази лицето си. Все още пищейки, тя се вкопчи в Мередит.

— Вики, какво има? — попита Каролайн, повече ядосана, отколкото изплашена. Наоколо по пода бяха пръснати кутии от различни игри, жетони за „Монополи“ и карти за игра. — Защо крещиш така?

— То ме сграбчи! Тъкмо се бях пресегнала към най-горната лавица и нещо ме сграбчи през кръста!

— Отзад ли?

— Не! Отвътре, от килера.

Изплашената Бони надникна през отворената врата на килера. Там бяха подредени зимни палта, като някои от тях висяха чак до пода. Мередит се освободи внимателно от паническата прегръдка на Вики, грабна най-близкия чадър и започна да мушка палтата.

— О, недей — не сдържа Вики уплашения си вик, но чадърът се натъкваше само на дрехи. Мередит започна да ги отмества с него, за да стигне до дъното на килера от груби дъски от кедрово дърво.

— Ето, видя ли? Няма никой — рече с облекчение. — Но ти знаеш какво е дрешник, пълен с палта. Висят ръкави. Обзалагам се, че ако се наведеш достатъчно навътре между тях, ще ти се стори все едно някакви ръце се сключват около теб.

Вики пристъпи плахо напред и докосна един висящ ръкав, след което погледна нагоре към най-горната лавица. Захлупи лице с шепи, но дългата й копринено-мека коса се спусна над тях и ги закри. За един ужасяващ миг на Бони й се стори, че Вики плаче, но след малко чу кикотенето й.

— О, Господи! Наистина си помислих, че… ох, колко съм глупава! Сега ще оправя всичко тук — каза Вики.

— По-късно — заяви Мередит твърдо. — Да отидем във всекидневната.

Преди да се присъедини към останалите, Бони хвърли последен поглед към килера.

Когато всички се събраха около масичката за кафе с няколко запалени лампи за по-ефектно, Бони допря леко пръстите си до малкия пластмасов планшет. Всъщност досега никога не бе използвала спиритическа дъска, но знаеше как се борави с нея. Планшетът се местеше върху отделните букви и така се оформяше съобщението — ако духовете пожелаят да говорят. И това беше всичко.

— Всички трябва да го докоснем — обясни тя на останалите и ги наблюдаваше, докато следваха инструкциите й. Пръстите на Мередит бяха дълги и изящни, на Сю — слаби с овални нокти. Ноктите на Каролайн бяха лакирани в яркочервено, а на Вики — изгризани.

— Сега ще затворим очи и ще се концентрираме — додаде Бони тихо. Чуха се леки въздишки, докато момичетата едно по едно се подчиняваха на нарежданията на медиума. Странната атмосфера постепенно обзе всяко от тях.

— Мислете за Елена. Представете си я. Ако тя е някъде там, ние искаме да я призовем при нас.

В голямата стая надвисна тишина. В мрака зад спуснатите й клепачи на Бони й се привидя бледозлатиста коса и очи, сини като лапис лазули.

— Хайде, Елена — зашепна. — Говори с мен.

Планшетът започна да се помръдва.

Никоя от тях не го направляваше, защото всички му оказваха натиск от различни точки. Ала въпреки това дребният пластмасов триъгълник се плъзгаше плавно и уверено. Бони задържа очите си затворени, докато плъзгането на планшета не престана. Едва тогава се осмели да погледне. Планшетът сочеше към думата да.

От устата на Вики се чу нещо като леко ридание.

Бони огледа останалите. Каролайн дишаше забързано, присвила зелените си очи. От всички тях единствено Сю оставаше с плътно затворени очи. Мередит изглеждаше бледа като платно.

Всички очакваха, че Бони знае какво трябва да се направи.

— Продължавайте да се концентрирате — рече им Бони. Усещаше се неподготвена, а и донякъде бе глупаво да се обръща към празното пространство. Но нали беше експерт, длъжна бе да го прави.

— Ти ли си, Елена? — попита най-сетне.

Планшетът описа малък кръг, преди отново да се върне към думата „да“.

Внезапно сърцето на Бони заби толкова бясно, че тя се изплаши пръстите й да не се разтреперят. Усещаше по-различно пластмасовия планшет под тях, почти като наелектризиран или сякаш през него протичаше някаква свръхестествена енергия. И вече не се чувстваше като пълна глупачка. В очите й запариха сълзи. Видя, че и очите на Мередит блестят. Тя й кимна мълчаливо.

— Как можем да сме сигурни? — обади се Каролайн с гръмък глас, преливащ от подозрение. Тя не го усеща, осъзна Бони, тя не усеща нищо от това, което усещам аз. Или иначе казано, беше психически пън.

Планшетът отново се размърда, като сега отиваше до отделни букви, но толкова бързо, че дори и Мередит едва успяваше да ги изрече на глас. Ала и без препинателните знаци съобщението бе напълно ясно:

КАРОЛАЙН НЕ БЪДИ ГАДНА, гласеше то. ИМАШ КЪСМЕТ ЧЕ ВЪОБЩЕ РАЗГОВАРЯМ С ТЕБ!

— Да, това е Елена, така че всичко е наред — констатира Мередит сухо.

— Звучи като нея, но…

— О, млъквай, Каролайн — скастри я Бони. — Елена, толкова се радвам… — Гърлото й се скова, затова се опита отново да разчете бързите премествания на планшета.

НЯМА ВРЕМЕ БОНИ! ПРЕСТАНИ ДА ХЛЕНЧИШ И СЕ ЗАЕМИ ЗА РАБОТА!

И това също е типично за Елена, каза си Бони, преди да продължи:

— Миналата нощ те сънувах.

ЧАЙ!