Тотален контрол

— Слушайте, не искам да ставам досаден, но все пак… добре ли сте?

Тя кимна и успя да се поусмихне.

— Добре съм, благодаря.

Пое пак въздух, разкопча палтото, оправи роклята си и кръстоса крака. Купето на лимузината беше много топло и след краткия престой на студа Сидни си даде сметка, че всъщност никак не се чувства добре. Погледна тила на шофьора.

— Томи, чу ли нещо за самолетна катастрофа днес? Докато беше на летището или по новините?

Томи повдигна вежди учудено.

— Катастрофа? Не, не съм чул. Цяла сутрин слушах новини по радиото. Кой казва, че се е разбил самолет? Това е налудничаво. Имам приятели в повечето авиолинии. Щяха да ми кажат.

Погледна я боязливо, сякаш изведнъж се бе усъмнил в душевното й здраве.

Сидни не отговори, а се отпусна назад. Взе клетъчния телефон от мястото му и набра офиса на „Тайлър, Стоун“ в Ню Йорк. Погледна часовника си. Беше рано. Срещата нямаше да започне преди единайсет. Тя наруга мислено Джордж Биърд. Знаеше, че шансовете мъжът й да е загинал при самолетна катастрофа са едно на милион, при това предполагаема катастрофа, за която засега знаеше само един примрял от страх старец. Поклати глава и най-накрая се усмихна. Цялата история беше абсурдна. Джейсън сигурно работеше на компютъра си, пиеше второто кафе след закуска или, още по-вероятно, гледаше филма в самолета. Пейджърът му, изглежда, събираше прах на нощното му шкафче. Щеше да му даде да разбере, когато се върне. Джейсън щеше да й се смее, но все едно — в момента страшно й се искаше да чуе тъкмо този смях. Свърза се.

— Обажда се Сидни. Кажете на Пол и Харолд, че пристигам. — Погледна равномерния поток от коли навън и добави: — Най-много след трийсет и пет минути.

Прекъсна линията и пак се загледа през прозореца. Дебелите облаци бяха натежали от влага и вятърът успя да разклати дори тежката лимузина, докато минаваха по моста над Ийст Ривър и навлизаха в Манхатън. Томи я погледна в огледалото отново.

— Казаха, че щяло да вали сняг днес. Много. Мен ако питате, пак лъжат. Не помня някога да са познавали какво ще е времето. Ако обаче познаят, ще си имате проблеми с прибирането. В наши дни затварят Ла Гуардия и при най-малкото нещо.

Сидни продължи да гледа през затъмнения прозорец, към армията от небостъргачи в Манхатън. Солидните, внушителни сгради, достигащи небето, сякаш повдигнаха духа й. В мислите си отново видя коледната елха в гостната, топлината на огъня в камината, прегръдката на Джейсън. И най-хубавото — блесналите, омагьосани очи на двегодишната Ейми. Горкият Джордж Биърд! Би трябвало да се пенсионира от тези директорски бордове. Явно му идваше много. Каза си, че дори не би обърнала внимание на нелепото му твърдение, ако мъжът й не летеше днес.

Погледна напред и си позволи да се поотпусне.

— Всъщност — каза на Томи — смятам да се прибера с влака.

7.

В главната заседателна зала на „Тайлър, Стоун“ в центъра на Манхатън видеопредставянето на последните условия и юридически стратегии по сделката със „Сайбърком“ бе току-що завършило. Сидни спря апарата и екранът отново стана приятно син. Тя огледа голямата стая, в която петнайсет глави, предимно на бели мъже, прехвърлили четирийсетте, се бяха обърнали към човека, от когото зависеше всичко. Групата бе прекарала часове в изпълнената с напрежение зала.

Нейтън Гембъл, председателят на борда на „Трайтън Глоубъл“, беше широкоплещест, среден на ръст и прехвърлил петдесетте, със сивееща, сресана назад коса, поддържана в порядък с помощта на солидно количество гел. Скъпият му двуреден костюм бе професионално скроен по едрото му тяло. Говореше с властен баритон — за Сидни не бе трудно да си го представи как плющи над главите на разтреперани подчинени. Беше шеф на мощна корпорация и определено се справяше с ролята си.

Тъмнокафявите му очи бяха фиксирани в нея изпод гъстите сиви вежди. Сидни издържа на погледа му.

— Имаш ли някакви въпроси, Нейтън?

— Само един.

Сидни се опита да запази самообладание — усещаше приближаването на бурята.

— Какъв е той? — попита тя учтиво.

— Защо правим това?

Всички в залата освен Сидни Арчър се сепнаха, сякаш едновременно бяха седнали върху голяма игла.

— Не съм сигурна, че разбрах въпроса.

— Естествено, че си го разбрала. Иначе трябва да си глупава, а аз знам, че не си. — Гембъл говореше тихо, а лицето му бе непроницаемо въпреки острите думи.

Сидни прехапа устни.

— Доколкото разбирам, не желаеш да се продадеш, за да купиш „Сайбърком“.

Гембъл огледа насядалите около масата.

— Предложих невероятна сума за тази компания. Явно недоволни от факта, че ще спечелят десет хиляди процента върху инвестициите си, сега искат да тършуват и из архивите ми. Така ли е? — Погледна Сидни в очакване. Тя кимна мълчаливо и Гембъл продължи: — Купувал съм много компании, но нито една не е искала от мен да й предоставям тези материали. „Сайбърком“ обаче ги изисква. Защо правим това? С какво, по дяволите, тази компания е толкова ценна? — Погледът му се плъзна по лицата на присъстващите и най-накрая спря върху Сидни.