Тотален контрол

Облегна се на седалката си и ръката му започна да мачка пейджъра като топка маджун. Какво щеше да стане, ако се обади в службата на жена си? Щяха ли да го препратят в Ню Йорк? Или пък да позвъни у дома и да провери за съобщения на телефонния секретар? За да го направи обаче, трябваше да използва клетъчния телефон. Имаше нов, подобрен модел, с разширени възможности за засекретяване, но авиокомпаниите забраняваха ползването на клетъчни телефони по време на полет. Можеше да се обади единствено по телефона в самолета, но в този случай трябваше да използва кредитна или телефонна карта. И линията не беше защитена от подслушване. Това даваше възможност да открият местонахождението му. Най-малкото щеше да остави следа. Знаеше се, че се е отправил към Лос Анджелис. Вместо това летеше над Денвър, Колорадо, на път към Северозападното крайбрежие. След като всичко бе обмислено толкова внимателно, това неочаквано събитие го смути дълбоко. Надяваше се то да не вещае усложнения.

Джейсън погледна пейджъра отново. Устройството предлагаше новинарска услуга и по няколко пъти на ден показваше последните събития. Политическата и финансовата информация в момента не го интересуваше. Продължи да разсъждава за предполагаемото съобщение от жена си още няколко минути, след което го изтри и отново си сложи слушалките, за да продължи да гледа филма. Но умът му бе твърде далеч от движещите се по екрана образи.

Сидни се втурна през тълпата на летище Ла Гуардия, двете чанти се удряха в краката й. Не видя младия мъж, докато едва не се блъсна в него. Още нямаше трийсет, беше с черен костюм и вратовръзка, с шофьорска фуражка, кацнала върху къдравата кестенява коса. Сидни спря и го загледа глупаво, занемяла в очакване на жестоката новина. След това забеляза табелата с името й, която държеше в ръка, и цялото й тяло се отпусна от облекчението. Фирмата беше изпратила кола, за да я посрещне и откара до офиса в Манхатън. Беше забравила. Кимна бавно и кръвта й отново започна да циркулира.

Младежът взе едната от чантите й и тръгна към изхода.

— Обадих се във Вашингтон и получих описанието ви. Предпочитам да го направя, вместо да рискувам да не забележите табелата. Тук всички бързат и никой не гледа какво става наоколо. Човек трябва да се подсигури. Колата е пред входа. Може би ще е добре да закопчаете палтото си. Навън е ужасно студено.

Когато минаха покрай гишетата за регистрация, Сидни се поколеба. Навсякъде имаше огромни опашки от пътници, които се опитваха да се надпреварват с един свят, чиито изисквания все повече и повече надвишаваха човешките възможности. Тя бързо се огледа за служител на авиолиния, останал без работа. Видя единствено униформени носачи, които спокойно мъкнеха багаж сред истерията на трескавите пътници. Хаосът беше пълен, но това беше нормалният хаос.

Шофьорът я погледна.

— Всичко наред ли е, мисис Арчър? Не се ли чувствате добре? — През последните няколко секунди бе пребледняла още повече. — В колата имам тиленол. Ще ви ободри. И на мен ми призлява в самолет… с този рециклиран въздух… Все едно, когато излезете навън, ще се почувствате по-добре. Ако, разбира се, въздухът в Ню Йорк може да се смята за свеж. — Усмихна й се.

Усмивката му внезапно изчезна, защото Сидни се втурна нанякъде.

— Мисис Арчър! — Забърза след нея.

Сидни настигна една униформена жена, чиито отличителни знаци показваха, че е служител на „Американ Еърлайнз“.

Трябваше да минат няколко секунди, докато Сидни успее да формулира въпроса си. Очите на младата жена се разшириха.

— Не съм чула нищо такова. — Каза го много тихо, сякаш за да не обезпокои някои от хората наоколо. — Откъде научихте? — Когато Сидни й обясни, жената само се усмихна. По това време шофьорът вече беше при тях. — Вижте, току-що излизам от инструктаж. Ако се бе случило нещо подобно, щях да го знам, повярвайте ми.

— Ами ако се е случило току-що? Искам да кажа… — Сидни повиши глас.

— Госпожо, всичко е наред, разберете. Наистина. Няма защо да се безпокоите. Това е най-безопасният начин за пътуване. — Жената улови едната й ръка здраво, усмихна се на шофьора окуражително, обърна се и се отдалечи.

Сидни остана на място още няколко секунди, загледана след нея. След това пое дълбоко дъх, озърна се и поклати отчаяно глава. Тръгна към изхода и погледна шофьора, сякаш го виждаше за първи път.

— Как се казваш?

— Том Ричардс. Хората ме наричат Томи.

— Томи, откога си на летището тази сутрин?

— Ами… около половин час. Предпочитам да идвам малко по-рано. Бизнесмените… хм… хората нямат нужда от транспортни главоболия, нали?

Стигнаха до изхода и леденият вятър блъсна Сидни по зачервеното лице. Тя се олюля за момент и Томи я улови за лакътя, за да я подкрепи.

— Не изглеждате много добре, мисис Арчър. Искате ли да ви заведа на лекар?

Сидни възвърна равновесието си.

— Добре съм. Да се качваме в колата.

Томи сви рамене и я отведе при блестящ линкълн. Отвори й вратата и изчака да се качи.

Сидни се облегна на седалката. Дишаше трудно, виеше й се свят. Томи седна зад волана и запали двигателя. Погледа я в огледалото.