Тотален контрол

— И аз те обичам. Довечера ще похапнем малко сладолед, скъпа, но след вечеря. Сигурна съм и че татко ще се обади, за да си побъбрим, нали?

На лицето на Ейми се появи щастлива усмивка.

Половин час по-късно Сидни спря в гаража на фирмата. Грабна куфарчето от съседната седалка, затръшна вратата и се втурна към асансьора. Леденият вятър, който фучеше из подземния паркинг, я накара да си мисли за по-хубави неща. Скоро щяха да запалят камината във всекидневната. Обичаше миризмата на огън — караше я да се чувства уютно и сигурно. Приближаването на зимата насочи мислите й към идващата Коледа. Това щеше да е първият декември, когато Ейми щеше да е в състояние наистина да оцени празника. Самата Сидни изпитваше все по-голяма радостна възбуда. За Деня на благодарността обикновено ходеха на гости у родителите й, но тази година Джейсън, тя и Ейми щяха да си останат у дома за Коледа. Само тримата. Пред пращящия огън и коледната елха, и купчината подаръци за двегодишната им дъщеря.

Макар и да се бе упреквала, че закъснява, когато Сидни излезе от асансьора, беше едва осем без петнайсет. Независимо че работеше само на половин ден, Сидни беше един от адвокатите във фирмата, които работеха най-много. Старшите съдружници в „Тайлър, Стоун“ се усмихваха доволно всеки път, когато минеха покрай вратата на кабинета й, защото виждаха как усилията й непрекъснато увеличават дяловете им. Вероятно бяха убедени, че я използват, но Сидни всъщност имаше свои лични планове. Работата на половин ден беше временна мярка. Сидни винаги можеше да практикува професията си, но можеше да бъде майка на дъщеря си само докато тя е малка.

Бяха купили старата тухлена къща почти на половин цена поради скъпия ремонт, от който се нуждаеше. Сидни, Джейсън и група майстори бяха приключили работата за две години, след тежки преговори за цените. Бе се наложило да продадат ягуара и да го сменят с раздрънкан шестгодишен форд. От големите студентски заеми не бе останало почти нищо, така че разходите им бяха намалени почти наполовина — чрез здрав разум и жертви. След още една година семейство Арчър нямаше да има никакви дългове.

Спомни си нощта. Новината на Джейсън наистина я бе изненадала. Когато обаче се замисли за следствията, почувства как устните й се разтеглят в усмивка. Гордееше се с Джейсън. Той заслужаваше подобен успех повече от всеки друг. Сега чувстваше угризения, че му бе затворила телефона. Когато го видеше пак, трябваше да компенсира грешката си.

Сидни отвори вратата, мина забързано през богато обзаведеното фоайе и отвори вратата на кабинета си. Провери електронната поща и оставените съобщения. Нищо спешно. Натъпка в куфарчето си документите, които щяха да са й нужни за пътуването, грабна самолетните билети и пъхна преносимия компютър в кожената му калъфка. Записа порой от устни инструкции за секретарката си и четирима други адвокати от фирмата, които й помагаха. Достатъчно натоварена, успя да се довлече някак до асансьора.

Предаде багажа си на летището и след няколко минути зае мястото си в самолета — боинг 737. Беше сигурна, че ще излетят навреме и ще пристигнат навреме на нюйоркското летище Ла Гуардия след около петдесет минути. За нещастие, пътят с кола от летището до града отнемаше толкова време, колкото и прелитането на разстоянието, около двеста и трийсет мили, от националната столица до столицата на финансовия свят.

Както обикновено самолетът бе пълен. Сидни зае мястото си и забеляза, че до нея седи възрастен мъж, облечен в старомоден костюм на ситни райета, с жилетка. На фона на колосаната му риза се открояваше ярко червена вратовръзка с голям възел. В скута си държеше протрито кожено куфарче. Гледаше през прозореца, а пръстите му се свиваха и отпускаха нервно. Около ушите му стърчаха бели кичури. Яката на ризата му висеше свободно около кльощавия врат. Сидни забеляза, че по лявото слепоочие и над горната му устна има капчици пот.

Самолетът се добра тромаво до главната писта. Елероните се раздвижиха и застанаха надолу в положение за излитане и това сякаш поуспокои възрастния мъж. Той се обърна към Сидни.

— Вече гледам само това. — Гласът му беше дълбок и груб, украсен от провлечените обертонове на южняшкия говор.

Сидни го изгледа с любопитство.

— Кое?

Той посочи малкия илюминатор.

— Проклетите плоскости трябва да застанат така, че това нещо да може да се издигне над земята. Спомняте ли си онзи самолет от Де-тройт? — Произнесе името на града, сякаш се състоеше от две думи. — Проклетите пилоти забравили да ги сложат в правилно положение и всички на борда измряха, освен едно малко момиченце.

Сидни хвърли бегъл поглед към прозореца.