Тотален контрол

— Сигурна съм, че пилотите знаят за тези неща — отвърна тя и въздъхна. Последното нещо, от което имаше нужда сега, беше страхлив пътник. Отново насочи вниманието си към бележките, за да прегледа още веднъж представянето си, преди стюардесите да минат и да накарат всички да оставят вещите си под седалките. Когато видя, че тръгват да проверят салона за последен път, тя прибра листата в куфарчето си и го мушна под предната седалка. През илюминатора се виждаше тъмната вълниста повърхност на река Потомак, осеяна с чайки. От разстояние приличаха на плуващи топки смачкана хартия. Първият пилот бодро обяви, че самолетът им е следващ по ред на опашката за излитане.

Няколко секунди по-късно машината се отдели от пистата. След като направи плавен ляв завой, за да избегне забраненото за полети пространство над Капитолия и Белия дом, постепенно се издигна.

Скоро след като самолетът застана хоризонтално на височина от десет хиляди метра, покрай тях мина количката с напитки. Сидни взе чаша чай и обичайното пликче солени фъстъци. Възрастният мъж до нея поклати глава, когато го попитаха какво желае, и продължи тревожно да гледа през илюминатора.

Сидни се наведе и извади куфарчето си с надеждата да успее да поработи през следващия половин час. Облегна се удобно и извади няколко листа. Преди да се съсредоточи върху съдържанието им, забеляза, че възрастният продължава да се взира навън, през дебелото стъкло. Дребното му тяло беше напрегнато — той преживяваше всяко друсване, вслушваше се във всеки звук, който би могъл да вещае катастрофа. Изражението на Сидни омекна. Да те е страх е достатъчно трудно само по себе си. Да си мислиш, че си сам в това, усложнява положението още повече. Тя протегна ръка, потупа го леко по дланта и му се усмихна. Той се обърна бързо към нея и отвърна на усмивката й, леко смутен. Лицето му почервеня.

— Летят толкова често, че няма начин да не са научили всички трикове — каза Сидни тихо, успокоително.

Възрастният се усмихна пак и разтри дланите си, за да възстанови кръвообращението.

— Вие сте абсолютно права… мадам.

— Сидни. Сидни Арчър.

— Казвам се Джордж Биърд. Приятно ми е да се запознаем, Сидни. — Стиснаха си ръцете енергично.

Изведнъж Биърд се вторачи навън към пухестите облаци. Слънцето светеше ослепително и той спусна сенника до половината.

— Толкова много съм летял през годините, че би трябвало вече да съм свикнал.

— На всекиго може да се случи, Джордж. Независимо колко пъти е летял — отговори Сидни мило. — Все пак самолетите не са и наполовина толкова страшни, колкото таксито, което ще вземеш на летището.

И двамата се засмяха. Тогава самолетът подскочи особено силно при поредната въздушна яма и лицето на стария човек отново стана пепеляво.

— Често ли пътуваш до Ню Йорк, Джордж? — Сидни се опитваше да задържи погледа му с очите си. Никога в миналото не се бе притеснявала от каквито и да било превозни средства. Откакто обаче имаше Ейми, когато се качваше на влак или самолет, или дори на колата си, усещаше леки бодвания. Самолетът продължи да се тресе и възрастният мъж отново се стегна.

— Джордж, всичко е наред. Само малко турбулентност.

Той пое дълбоко въздух и най-накрая я погледна право в очите.

— Член съм на директорските бордове на няколко компании. Трябва да летя до Ню Йорк два пъти годишно.

Сидни погледна документите пред себе си и изведнъж си спомни нещо. На четвърта страница имаше грешка. Трябваше да я поправи, когато стигнат в града.

Джордж Биърд докосна ръката й.

— Струва ми се, че поне днес няма от какво да се безпокоим. Искам да кажа… рядко стават по две катастрофи в един и същи ден, нали?

Сидни се бе замислила за документите и не отговори веднага. Най-накрая се обърна към него и присви очи.

— Моля?

Биърд се наведе към нея и заговори доверително, тихо:

— Рано тази сутрин излетях от Вирджиния с една раздрънкана барака. В осем часа бях във Вашингтон. Дочух двама пилоти да си приказват. Направо не ми се вярваше. Бяха притеснени, личеше си. Дявол да го вземе, и аз бих се притеснил.

Объркването на Сидни се изписа по лицето й.

— Какво имате предвид?

Биърд се наведе към нея още повече.

— Не знам дали са го оповестили официално, но слуховото ми апаратче работи доста добре, откакто му смених батерията. Онези приятели може би си мислеха, че няма да ги чуя. — Той замълча драматично и се озърна, после отново се наведе към Сидни. — Рано тази сутрин е станала самолетна катастрофа. Никой не е оцелял. — Погледна я. Гъстите му бели вежди потрепваха като котешки опашки.

За момент Сидни почувства, че най-важните органи на тялото й спират да действат едновременно.

— Къде?

Биърд поклати глава.

— Това не го чух. Бил е реактивен самолет, при това доста голям, дотолкова разбрах. Явно е паднал от небето като круша. Затова пилотите са били толкова притеснени… Ако не знаеш каква е причината, е още по-лошо, нали?

— А знаете ли на коя авиокомпания е бил?

Той отново поклати глава.