Тотален контрол

— Не, не. Летим след няколко минути. — Замълча за момент, защото зърна отражението на променения си външен вид в блестящата повърхност на телефона. Почувства се неловко да разговаря с жена си така.

Сидни се бореше с палтенцето на Ейми.

— Е, случило ли се е нещо?

— Не, просто реших да ти се обадя. Да видя какво става при теб.

Сидни изпъшка отчаяно.

— Окей, слушай какво става. Закъснявам както обикновено, дъщеря ти не желае да ми помага и току-що разбрах, че съм забравила самолетния билет и някои документи, които ще ми трябват, в службата. Това означава, че вместо половин час излишно време, имам по-малко от десет секунди…

— Съжалявам, Сид. Аз… — Ръката му стисна найлоновия сак. Днес беше последният ден. Последният ден, повтаряше си наум. Ако нещо се случеше с него, ако поради някаква причина, въпреки предпазните мерки, не успееше да се върне, тя нямаше да разбере, нали?

Сидни вече беснееше. Ейми току-що беше изляла паничката върху палтенцето си, а голяма част от млякото бе попаднало в натъпканото с документи куфарче.

— Джейсън, трябва да затворя.

— Сид, почакай, недей. Трябва да кажа на някого…

Сидни стана. Огледа пораженията, нанесени от двегодишната й дъщеря, която сега гледаше непокорно към майка си, с брадичка, която силно напомняше нейната собствена. Тонът й не търпеше възражения.

— Джейсън, това ще почака. Аз също трябва да гоня самолет. Дочуване.

Затвори, грабна дъщеря си подмишница и хукна към вратата.

Джейсън остави слушалката бавно и се обърна. Въздъхна дълбоко и за стотен път се помоли денят да приключи така, както бе планирано. Не забеляза мъжа, който погледна към него небрежно и се обърна на другата страна. Малко по-рано, преди Джейсън да се преобрази в тоалетната, същият мъж бе минал покрай него, достатъчно близо, за да прочете какво пише на етикета на чантата му. Това бе малък, но съществен пропуск от страна на Джейсън, защото на етикета бяха записани истинското му име и адрес.

Няколко минути по-късно Джейсън застана на опашката, за да се качи на своя самолет. Извади белия плик, който бе взел от русия мъж, и измъкна отвътре самолетния билет. Зачуди се що за град е Сиатъл. Погледна към другия край на салона и видя как „близнакът“ му се отправя към изхода за Лос Анджелис. След това Джейсън видя още един от пътниците за Лос Анджелис. Висок и строен, плешив, с квадратно лице, половината от което бе скрито зад гъста брада. Изразителната физиономия му се струваше позната, но Джейсън не беше в състояние да си спомни нищо конкретно. Мъжът изчезна през вратата към чакащия самолет. Джейсън сви рамене, подаде чинно бордната си карта и тръгна през прохода.

Само половин час по-късно, когато самолетът, в който беше Артър Либерман, се разби на земята и нагоре към белите облаци се понесоха кълба черен дим, на стотици мили северно от мястото на катастрофата Джейсън Арчър отпи от кафето си и отвори капака на преносимия компютър. Усмихна се и погледна през прозореца. Първата част от пътуването му бе минала без проблеми, а главният пилот обяви, че времето позволява спокоен полет.

5.

Сидни Арчър натисна нетърпеливо клаксона и колата пред нея най-после тръгна. Погледна часовника на таблото — както винаги закъсняваше. Вдигна машинално очи към огледалото, за да провери седалката за деца. Ейми, стиснала малкия Мечо Пух, спеше дълбоко. Ейми имаше гъстата руса коса на майка си, волевата й брадичка и тънкия й нос. Танцуващите сини очи, както и голяма част от атлетичната си грациозност бе наследила от баща си, въпреки че самата Сидни в колежа бе играла нападател в женския баскетболен отбор.

Сега Сидни сви в паркинга и намери място пред ниската тухлена постройка. Излезе, отвори задната врата и нежно вдигна дъщеря си от детската седалка, като внимаваше да не изпусне Мечо Пух и чантичката с вещите на Ейми. Сложи качулката на главата й и прикри личицето й от хапещия вятър с палтото си. Надписът над двойната стъклена врата гласеше: „Дневна детска градина, окръг Джеферсън“.

Когато влезе, Сидни свали палтото на Ейми и се постара да заличи следите от сутрешния инцидент с овесените ядки, след това провери закуската в чантичката й и я предаде на Карин — една от гледачките.

— Здрасти, Ейми. Имам няколко нови играчки, които сигурно ще искаш да видиш. — Карин коленичи пред нея. Ейми продължаваше да стиска мечето, упорито пъхнала десния си палец в малката си устичка.

Сидни вдигна чантата й.

— Малко боб, сандвич, сок и един банан. Закусвала е. Чипс и бонбонче, но само ако много слуша. Остави я да поспи повечко следобед, защото не спа добре през нощта.

Карин подаде пръст на Ейми.

— Добре, мисис Арчър. Ейми винаги слуша много, нали, Ейми?

Сидни приклекна и целуна дъщеря си.

— Карин, ще дойда да я взема около седем и половина довечера.

— Добре.

— Довиждане, мамо. Обичам те.

Сидни се обърна и видя как Ейми й маха. Малките пръстчета се носеха нагоре-надолу във въздуха. Острата брадичка се превърна в смешна малка издатинка и с нея си отиде и гневът на Сидни заради сутрешното сражение. Тя също й махна.