Тръпка

— На сутринта ми даде това — измъквам сребърната верижка с тюркоазени мъниста от джоба си.

По блясъка в очите ѝ виждам, че я разпознава. Одет пристъпва по-наблизо.

Аз отстъпвам леко, спомням си за пропастта някъде вляво.

— Горе ръцете!

Тя бавно повдига ръце. Държа пушката насочена към нея. Вече е на пет метра от мен, вторачва се в гривната.

— Не би го направила. Тя ме обичаше — но гласът ѝ трепери, сякаш усеща истина в думите ми.

— Ти я обичаше и още я обичаш. Знам. Но тя просто те използваше, така както използваше всички нас.

— Не е вярно — но гласът ѝ не звучи убедително.

— Направи всичко това заради нея, но тя не го заслужава.

— Млъкни — тя пристъпва още по-близо.

Отстъпвам и се напрягам да видя червеното въже, което маркира урвата.

— За другите е късно. Поне ми дай шанс да спася Къртис.

Тя се оглежда наоколо, сякаш премисля възможностите си. Притискам пръст към спусъка. Не разбирам, какво става в главата ѝ. Няма накъде да бяга. Но дали няма да се опита да ме отнесе със себе си?

Мога да я застрелям в крака. Ще я обездвижи достатъчно, за да потърся Къртис. Но не съм сигурна в мерника си, нито пък искам да я убивам. Бих могла…

Тя отново поглежда встрани. Твърде късно осъзнавам какво е намислила.

Прави крачка към ръба. После още една. Ще скочи!

— Не! — изкрещявам. Много е високо.

Но тя стъпва на ръба. И скача.

Мъглата я обгръща и тя изчезва.

Предпазливо се доближавам до ръба на урвата и надничам надолу. Не виждам дъното, но със сигурност няма как да оцелее след падането.

Изтръпнала от шока, куцам обратно към въжето на пистата. Сега не мога да мисля за това. Къртис вече десет минути е под леда, а още не съм започнала да го търся. Ами ако е късно?

Докато стигна до маркера, коляното ми е на път да сдаде, така че оставям пушката и се пускам надолу по грейка. Цялата писта е покрита с ледени късове. Свалям ръкавиците и бъркам под суитшърта. Ръцете ми треперят толкова силно, че едва успявам да измъкна предавателя. Дано да се справя. Щраквам ключа. Настройка: Издирване.

Държа предавателя пред себе си. Хайде. Открий го.

Няма сигнал. Може би лавината го е пропуснала. Може да се е измъкнал и да се е спасил. Но съм гледала документални филми за лавини. Мощта и ускорението са огромни. Много по-вероятно е Къртис да е закопан някъде тук, извън обхват.

Заклащам се надолу по пистата. Къде е? Загубих Брент. Не мога да загубя и Къртис. Минутите тиктакат в главата ми. Сигурно е минал половин час. Прогонвам от главата си образа му, замръзнал и вкочанен.

На екрана се появява святкаща стрелка, заедно с номер — 45 — и сърцето ми засиява. Къртис е някъде там, на четиридесет и пет метра разстояние.

Мъглата тук е по-гъста. Куцукам през снега и се препъвам през ледените късове, бързайки да стигна до него. Цифрите започват да намаляват. 39. 25. Отнема прекалено много време. Най-после целият екран светва. Открих го.

Падам на колене и започвам да греба снега с голи ръце, но той не помръдва. Едва се изправям и започвам да ритам със здравия крак. Безполезно. Снегът се е втвърдил.

Къртис е точно под краката ми.

Но не мога да стигна до него.

Епилог

Девет месеца по-късно

Отново е същото време на годината.

Времето, когато ледниците връщат тела.

След последната топла вълна ледът се топи по-бързо от обикновено, затова предричат по-висока реколта от обичайната.

Започнах да проверявам онлайн по няколко пъти на ден.

Сега, разбира се, вече очаквам появата на две конкретни тела.

Но точно като чайника, който никога не завира, докато го гледаш, ледникът не връща тела, когато го наблюдаваш. Или поне не тези, които искам. Този месец вече изплуваха трима катерачи, все още вързани на общото въже, и мъж и жена, които вероятно са австрийската двойка, изчезнала през 1999-а.

Стискам палци и местя курсора надолу по екрана. Нищо. Няма нови тела. Това чакане ме убива.

— Мила!

Гласът на Къртис. От спалнята.

— Една минута. — Изтривам Search History. Не е нужно Къртис да знае какво търся в интернет. Няма нищо романтично в това, че гаджето ти проверява за тялото на сестра ти, за да се увери, че наистина е мъртва.

Не знам дали Къртис проверява. Предполагам, че веднага ще съобщят на семейството, ако се появи. Затварям лаптопа и отивам в спалнята.

Къртис лежи на леглото с ръце под главата, чаршафът е увит около кръста му. Слънчевата светлина, която струи през прозореца, огрява голите му гърди. Още е седем часът, но вече е топло. Ветрец раздухва косата ми и донася аромата на окосена трева и звънците на кравите в далечината. Обичам Швейцария през август.

— Ела тук — казва Къртис.

Оставам на вратата.

— Това заповед ли е?

По лицето му се разлива лека усмивка.

— Да, заповед е.

— Ами ако не искам?

— Ще трябва да те накарам.

Приближавам се до леглото, с намерение да остана на разстояние, но той сграбчва китката ми с дългата си ръка, отмята чаршафа с другата и ме мята върху себе си. Мускулестите му гърди омекотяват сблъсъка. Силните му ръце ме обхващат през кръста и затягат прегръдката. Усещам под себе си тялото му, топло и твърдо.