Тръпка

Къртис се е вторачил в снега. Искам да дойде на себе си. Стискам го за лакътя, но той не реагира. Също като мен и той е с очила и ръкавици.

Клетият Брент няма нищо. Издърпва качулката си още по-ниско над челото и пъха ръце в джобовете на джинсите си. Черният му суитшърт „Бъртън“ изпъква отдалеч на белия фон, същото важи и за лилавия анцуг на Къртис. С морскосиния ми екип и моето положение не е по-добро.

Одет сочи към ледника:

— Вървете.

Тръгваме в редичка по един, Брент е отпред, прикрива с ръка лицето си от снежните парцали, след него съм аз, Къртис е последен. Докато куцам напред, се оглеждам за други капани, макар че едва ли ще ги видя. Снегът е до колене, така че напредваме бавно. Болката ме пронизва на всяка крачка.

Поглеждам назад към Одет. Със ските на краката не е останала и следа от предишната ѝ вдървеност. Движенията ѝ са гладки и плавни, сякаш ските са естествено продължение на краката ѝ.

— Къде ни водиш? — извиквам аз.

Тя само се разсмива. Мисля, че знам отговора. Ако ни открият с куршуми в тялото, може да проследят пушката, но ако ни намерят в някоя пукнатина, ще изглежда като поредната трагична злополука.

Обгръщам гърдите си с ръце. Вятърът реже направо през суитшърта. Отново проверявам през рамо. Одет е на безопасна дистанция. Трябва да окажем съпротива, но видът на пушката ме парализира. Дори и да не иска да ни застреля, ще го направи, ако се наложи, и ако мерникът ѝ е толкова точен, колкото казва, няма нужда да е близо до нас.

Не мога да повярвам какво ми се случва. Всяка следваща крачка ме води по-близо до гроба. Защо не се съпротивлявам? Но какво мога да сторя? Имам избор да ме застреля в гърба, ако хукна да бягам, или да замръзна до смърт в онази пукнатина, ако не го направя… Казват, че когато замръзнеш достатъчно, спираш да усещаш студа. И пак ти става топло. Поне ще бъдем заедно.

Вятърът бучи в ушите ми. Сега не може да ни чува. Брент е точно пред мен. Хващам го за ръкава.

— Тя ни води към пукнатината — прошепвам аз.

За момент Брент изглежда умислен, после се усмихва тъжно и извиква през рамо:

— Мога да ти покажа къде е Саския.

Какви ги говори? Ледникът се придвижва с около сто метра на година — знам, защото проверих в интернет.

— За глупачка ли ме мислиш — крещи обратно Одет. — Минали са десет години. Пукнатината не е там.

Но усещам зрънце съмнение в гласа ѝ.

— Откъде знаеш? — вика Брент.

— Какво правиш? — шепна аз.

Той ме игнорира и сочи нагоре по склона.

— Там горе е.

— Млъкни! — изкрещява тя.

— Мястото на вечния ѝ покой — казва Брент. — Искаш ли да го видиш?

Одет спира, за да го обмисли.

— Добре. Покажи ми.

Сменяме посоката. Качваме се право нагоре, където вчера построихме скока.

Не разбирам какво е намислил Брент и това ужасно ме изнервя.

Той сграбчва ръката ми. Снишава глас:

— Ще се опитам да избягам. Ще я поведа нагоре, далече от вас. Аз ѝ трябвам. Аз започнах всичко това. Вие и двамата сте с обувки. Слезте до сградата и вземете бордовете.

— Не, Брент.

Той стиска пръстите ми.

— Бърз съм. Няма да ме види.

Само дето ще тича с кецове нагоре по ледника, пълен с пукнатини. И за да слезе обратно, ще трябва да мине покрай нея.

— Моля те, не го прави — казвам аз.

Но той гледа нагоре по склона, готов да хукне.

Мога да тичам след него. Но това значи да изоставя Къртис.

— Давам ти шанс, Мила, не го изпускай. — Брент измъква ръката си от моята.

И аз не го спирам.

63

В настоящето

Преструвам се, че се спъвам, и се хвърлям на снега. Стонът ми не е престорен. Клетото ми коляно. Мисля, че го травмирах още повече.

— Ставай — казва рязко Одет.

Виждам през рамо, че насочва пушката към мен.

Брент ми дава шанс, аз му връщам услугата. Давам му няколко ценни секунди да се измъкне.

Има нужда от тях.

— Веднага — крещи тя.

Ходът ми проработва. Не е забелязала, че Брент е потеглил. Представям си как тича през виелицата с големи крачки.

— Не мисля, че мога да стана — казвам аз.

— Ще прострелям коляното ти.

Хващам крака си с две ръце, мъча се да се изправя.

— Не мога да вървя повече. Боли. — Още няколко секунди, нищо повече не мога да му дам.

— Хей! — осъзнала е, че Брент го няма.

Спирам да дишам, докато тя взима решение. Дали първо да ни застреля и после да хукне след него.

— Не мърдай! — Тя пъха ръката си през каиша на пушката и я мята на гърба си. Брент ще излезе прав. Той ѝ трябва най-много, не иска да го изпусне. Или може да е по-просто. Знае, че няма да стигна далеч с това коляно и първо иска да се разправи с него. После ще се върне за мен и за Къртис.

Сграбчва дългите щеки и започва да се избутва нагоре по склона, ръцете и краката ѝ работят в синхрон. Бързото ѝ ускоряване ме ужасява. Вече изчезва в мъглата. Гади ми се. Брент няма никакъв шанс.

Мъча се да си запуша ушите, за да не чуя изстрела, който сигурно ще последва. Къртис гледа с празен поглед снежната вихрушка.

Чувам последните думи на Брент. Не го изпускай.

Стискам ръката на Къртис.

— Къртис, бягай.

Никакъв отговор. Разтърсвам го.

— Къртис. Имам нужда от теб.

Той бавно обръща глава. Виждам с какво усилие се изтръгва от състоянието си.